Дните, прекарани в почивка, минават толкова бързо и ти се иска времето да спре и да си останеш все там. Но ежедневието мрачно пак ще те грабне и няма връщане назад. Нямаш време ни минута да се спреш, да погледнеш в огледалото и в своята душа! Какво ли се беше случило с нея през тези години в ежедневие? Търсиш я, къде ли се изгуби? Пръскаш се на малки частици в семейството, да си тук и там и всичко да е наред, и се събираш чак вечер, щом отпуснеш тяло, почти изчезнало, стопило се от раздаване, а не от наложени диети, и душата ти чезне, дори не я търсиш. Време за суета не ми трябва, но сега мога да погледна в душата си с поредния слънчев приятен ден на плажа. И той отминава, сякаш със скоростта на светлината, слънцето ме гали на брега, а водата нежно покрива ми краката. Тук няма много хора, но са достатъчно, за да не се чувствам като на самотен остров, и не твърде много, за да ми е тясно, наистина прекрасно с едно изключение: че не бе поддържан. Заровена в пясъка като малко дете, с единствената цел да доставя радост на един малък строител на пясъчни замъци, копая дупки в пясъка или в душата си и я търся, търся началото. Слоевете на пясъка бяха така интересно подредени, сякаш с линия отделени от най-тъмния до най-светъл цвят и обратно, завършващ със светъл. С времето морето е изкарвало с вълните различен цвят пясък и той се е трупал, докато не е изградил своята цялост и останал отпечатък във времето, отпечатък, който морето е докарал. Видях там, на дъното своята душа, затрупана от вълните на морето, което бе минало през мен и оставило своя отпечатък, невидим на пръв поглед, както е този на морския пясък, но така значим за мен. Беше ме заличил от светъл в тъмен цвят, носейки с времето частица по частица от себе си, но явно не и завършил цялостта си в мен. Времето минава, изгубваш се, превръщаш се в подобие и напълно забравяш за своя свят.  И все пак го има, някъде там, заровен, забравен, стои и чака някой ден да се разровиш из душата си и да го намериш. Да му се зарадваш като на стара любима вещ, която намираш вежливо прибрана заедно с други такива, като стари чувства към някой, куп отминали дни, приятел, който тогава е бил на сегашното ти място, закопан в живота, променил се с него и забравил някъде своята душа. Може би виждаше в мен себе си от преди години и ми написа поема на тема: "никога не губи душата си добра!" Дали я намерих такава същата, каквато съм я оставила? И мога ли да я ползвам? Или ще я притисна силно към сърцето си, след което ще я поставя обратно там, откъдето я изрових. Или мога да я ползвам, но само с хора, които са близки до нея, за да не се губи, за да не бъде покрита отново с друг цвят душа.