Изгубени в Рая?

  Изгубени в Рая ли? Че може ли човек да се загуби в Рая? Като отбележим, че не вярвам в него и все пак, дали може? Дали можем да се изгубим някъде там, из чудните дебри на безкрайното щастие? Или някъде отвъд? Дали и щастието си няма граница и прекрачим ли я, отиваме в небитието? А?

  Дали всъщност може да съществува Рай там, където доскоро се е подвизавал Ада и мястото му все още не е изстинало? Твърде сложно може би? И все пак, ако сте попаднали в Рая и случайно сте си забравили в бързината личните документи и картата с инструкциите за ползване на това чудно място, какво ще направите?

  Нека си представим пълното щастие, макар то да си остава абсолютна фантазия, поради наличието на реалност, и все пак. Тук, на това чудно място всичко е възможно, всичко е позволено и всичко ви принадлежи или поне това, за което сте мечтали. И сега какво? След няколко дни, седмици, месеци или година, няма ли да ви омръзне? Няма ли да се почувствате самотни или не на място? Няма ли все същото чудно щастие да е просто въздух под налягане и нито парче твърда земя? Няма ли да сте изгубени в Рая? Изгубени сред толкова много почти сбъднати мечти, очаквания, надежди?

  А дали понякога не се губим и в самата реалност, превърнала се макар и неволно във временен Рай? Дали не се губим сред очакванията си към другите, сред надеждите за бъдещето и всички свои мечти?

  И ако всичко за миг се подреди просто ей така, като никога, само за миг. Няма ли да ни се стори твърде измамно това кристално щастие? Няма ли да се изгубим тогава за миг в Рая, леко объркани, изненадани, дезориентирани дори, търсещи за миг, макар и неволно, гъделичкащата топлина, остротата на всекидневните проблеми, с които толкова сме свикнали? Дали за миг не забравяме да оценим точно този единствен, прекрасен, почти перфектен миг?

  А може би никой от нас не е готов за Рая, за собствения си Рай тук, на Земята, за Рая в нашия сив живот... поне не истински. Може би още не сме готови да спрем да се борим за всяка малка частица преходно щастие... Защото може би точно тази борба прави щастието заслужено, истинско, а не неземно, превръща го в нещо, което да ни прави щастливи. И ако някой ни даде пътя, път към пълното щастие, но път без дупки и завои, без препятствия и травми, а ни отнеме възможността да се борим... Не сме ли тогава изгубени в своя личен Рай?