Изповед
Петък вечер. Прибираш се сам вкъщи, обзет от разнородни чувства, потискащи душата и съзнанието ти. Седиш и гледаш с поглед, впит в лист хартия, който за момента се оказва най-добрият ти приятел, способен да поеме нелеката тежест на горчивината, таяща се в душата ти. Седиш, а в ума ти неуморно препускат най-различни мисли, недаващи ти дори миг покой, каращи те да се питаш...
Бил ли си някога толкова самотен, объркан, изморен от света около себе си, че устните ти да не могат да промълвят нито стон, нито вопъл? Изморен и объркан от прищявките на съдбата, за която ти самият не знаеш дали съществува, в този момент случайността ти се струва някак смешна, глупава, невъзможна. Случвало ли ти се е в душата ти да бушува ураган от емоции, които напират да излязат с всички сили, напират да бъдат чути и разбрани, а когато заговориш, от устата ти да излезе лекият полъх на пролетен бриз? Случвало ли ти се е някога един странен, загадъчен, необясним ред от мисли да раздира душата ти, без да ти ...