Сънувам ли? Не, защото съм с отворени очи. Но всичко е като на сън. Морето е поезия, небето е невинност, вятърът е шепот, хоризонтът е трепет, чайките са свобода, лодките са самота. И няма никой друг - само аз и тя сме. Виждам я как излиза от морето и идва към мен, носена от последния порив на вълните. Силна като тях. Красива. Искрящи капки море се стичат по нея и рисуват с нежно докосване линиите на тялото ù. Сякаш е първата и последна жена.
Това е тя - моята жена. Тя ми принадлежи до болка, до крясък - родена, за да умре за мен. И аз за нея. Тя е любовта, която се нарича вечност. Затова времето е спряло. Часовникът мълчи, притихнал, затаил дъх пред красотата на мига. Мигът, в който аз и тя се приближаваме един към друг. Всяка крачка е стъпка към търсената близост. Една, две, три крачки. Вече усещам соления дъх на морето, който носи тя със себе си. Бризът разпилява косата ù и тя ме докосва с гъдел по лицето. Нужна е още една последна крачка, за да се срещнем прегърнати. И аз я правя. ...