Женски сезони

          Май е месецът на розите. Не че цъфтят само през май, но това е останало в паметта ми от детството – как баба ми казва, че съм родена през най-хубавия месец, месецът на розите. Точно по обяд. Може затова да обичам жегите… Хмм… Защо ли не обичам рози?... Обаче бе пролет. Зелено. Ярко. Ухание на цветя. Мирис на дъжд. И време. Време да се родиш, време да пораснеш, време да се влюбиш… Помня пролетта на щурите години, когато светът е нов, когато очите са широко отворени от учудване, когато си малко луд, малко смел и малко срамежлив. И си взривоопасен. През пролетта виждаш как вятърът гони облаците, как падат капките дъжд и как слънчевите лъчи проблясват в нечии очи… Пролет – зелена, млада, влюбена, кипяща… 

          После идва лятото – слънчево и жежко, солено и морско, планинско и с дъх на бор. Понякога е синьото лято на Петя. Но всъщност е моето синьо лято. Със зелени очи и тъмна коса. И все пак синьо… Вървим рамо до рамо по пътя, който междувременно открих. Тичащи боси крачета ни следват. Пясъчните следи на морето се изписват върху празните листове на недописаната тетрадка на големия син… Малки пръстчета се протягат към косата ми и нежното първо „мам-ма” на малкия син раздвижва горещия въздух с аромат на билки. Разтапям се. Лято е. Лято. Най-хубавото време – може би защото е сега. 

          В кафявите очи на мама видях есента. Златна и червена, с дъх на ябълки, орехи и грозде. И с неизменната сутришна чаша кафе. Есента е с отрудени ръце и бръчици покрай очите. Топла есен, майчинска. С листопад от смях и сълзи… Есен… Берат се плодовете, разцъфтели през пролетта и узрели през лятото. Есен… за едни е безплодна, за други – плодородна. Есен… за едни е цветна и желана, за други – ветровита, мрачна, неочаквана. Искам моята есен да е като есента на мама – любяща, спокойна, богата! 

          А зимата е бяла. Снегът е навалял в косите на баба. Понякога ми се иска да имаше огнище с буен огън, до което да седнем и да я слушам, слушам безкрай… Вместо това сядаме до акумулиращата й печка. Нищо, и тя топли. А баба разказва за пролетта, лятото и есента… За нейните пролет, лято и есен. Различни са. Не като моите. Не като майчините. Те са си нейни, бабини… Тя не обича да говори за зимата. Но тя все пак е дошла при нея. Зимата…Със сребърните цветя от скреж по прозорците, с тихото виене на вятъра в неизползвания комин и със самотата… Зима… Тъжна, но пълна със сребърни спомени.

05.07.2006г.

Идеята за това есе не е моя - тя е на Романтик (Христо Костов) и достигна до мен чрез Tenderheart78 (Мария Илиева), за което благодаря и на двамата! Разбира се, аз я пречупих през моя поглед и сигурно е далече от първоначалния замисъл, но се надявам резултатът да им хареса поне мъничко...