“Жестоко е сред бурени да бъдеш цвете”- Фр.Петрарка

                                                                  (есе)

      Какво ли е чувството да знаеш, че не принадлежиш на своето време? Кръвта ти гневно да кипи и да се бунтува срещу заобикалящата те действителност... ”Жестоко е сред бурени да бъдеш цвете”... да се противиш на мрачното настояще, но и да осъзнаваш, че дори и свила своя малък женски юмрук, ти не можеш да се бориш сама със света, да прозираш своето безсилие, но въпреки това, като пореден Дон Кихот, но в женски образ, да продължаваш да вярваш в доброто, да водиш една обречена битка с вятърните мелници в своята собствена действителност, в своя малък свят... Да водиш битката мълчаливо, без глас да протестираш и наум да крещиш... Ще се осмелиш ли да проговориш някога? Да възроптаеш срещу своите дразнители??? Стига вече преглътнати думи, сподавени въздишки!!!

      Може би трябва да  изкрещиш пред света всичко онова, което отдавна трови душата ти! Какво те възспираше до сега? Колко елементарен е този въпрос – СТРАХЪТ! Защото “страхът прави жестоко сърцето, той е най-висшата и безобразна форма на егоизма”. Велика мисъл на велика личност! Понякога си жестока, зад грубостта си прикриваш страха, че ако покажеш чувствителността си, ще бъдеш уязвена, ако разголиш душата си, ще останеш неразбрана. Наивна ли е тая твоя боязън от хората? Не знаеш. Знаеш само, че сама издигаш прегради между себе си и света, защото се боиш да застанеш лице в лице с него... защото те е страх от неизвестното, плашиш се от онова, което те очаква отвъд стената.

      Сърцето ти подсказва, че в душата ти детето вечно ще живее, да, ти все още си дете, не си жена, не си дори и момиче; вътре в теб живее едно крехко създание – едно дете, което не разбира, а може би не иска да проумее защо светът около него е устроен така; едно дете, което е сам-самичко със своя страх, защото то се страхува, неистово се страхува от онова, което изпитва – чувството, че не принадлежи на времето си. Това си ти! Сякаш не си родена за това време – отблъсква те арогантността, приела облика на нещо нормално, отвращава те онова, счетено от повечето за естествено, но не и от теб самата! Имаш лошото предчувствие, че макар и да порастваш, ти продължаваш да носиш по детски наивни и чисти разбирания за живота и света. Това те плаши! Може би си страхлива – боиш се от всичко!?

Не би дръзнала да спориш, самата ти си склонна да се съгласиш... Но какво ще стане с теб, ако не успееш да се адаптираш към условията на настоящия живот? Ти си загубена! Не си за това време! Време, подчинено на измамата, време на фалш и суета. Твоето време е друго, отдавна, отдавна отминало, но истинско – далечно на покварените разбирания за живот; време, в което властва моралът, а скромността и невинността са на почит. Как да свикнеш с мрачното настояще, когато имаш светлия идеал на бъдещето в съзнанието си – едно бъдеще, съградено от миналото? Нереални са бляновете. Е, и? Кой ще ти забрани да бленуваш? Колко наивно си, бедно дете, колко безплътни надежди криеш в душата си! Колко още има да страдаш... Детето в теб обаче не чува, то плаче, плаче за отлетялата като птица от ръцете му вяра...

      Порастни, дете! Порастни, защото светът ще те погълне! Детето се сепва. Знаеш, знаеш, че тази несъвместимост между теб и света ще те погуби, но какво да правиш? Да се бориш? Срещу кого – срещу света? Гласът ти ще замлъкне като глас в пустиня... И въпреки всичко ти се иска да възродиш вярата си, че светът ще се промени към добро... някога... В главата ти все още отекват хорските думи: ”Защо усложняваш нещата? Само ти ли си по-различна от останалите? Светът е такъв, какъвто е, живей по правилата.” Сърцето ти обаче непримиримо отрича съветите и му се ще да извика: ”Правила? Вие ли ми говорите за правила? Вие, които сте забравили за нормите, а се ръководите от изкривено разбиране за вътрешно чувство! Аз не признавам световните норми, поне не тези, на това време!” Смелост проблясва в очите ти, сякаш с този свой огнен женски поглед би сразила всичката злоба, ширеща се по света. А в моите очи пробягва страх... страхът да погледна в кристалното огледало пред мен, за да не видя в него твоите очи...