Животът - като мастило в тънкописец!

Спри се! Накъде си се забързал? Още нищо не си ми дал, а вече си тръгваш!

Късно е! Мрак е обхванал света! Само нещо тежко тупти в дъждовната нощ -изтляващото сърце  на мъртвата ми душа! Студено е там. Къде ще запокитиш моята душа, Боже?

Лежейки се наслаждавах през болка на последните си мигове на тоя свят! Тъжно ми е да си тръгна от него! Плаче ми се! Къде си, Боже, сега? Къде?

Отивам си завинаги и може би никога няма да се върна, защото никой не е успял да се върне оттам! Не ме е страх, но ми е непознато - тръгвам си оттук, където току-що дойдох!

Студено е навън! Февруарският вятър брули безчувственото ми, изстрадало от мъките, мъртво сърце. Дочувам вой - може би е от собствената ми душа или от... това, което е там долу? Не знам! И не мога да се спася! И никой не може да ме спаси. Иска ми се животът ми да не минава пред очите ми в този миг - достатъчно ми е тежко и ме боли! Защо изобщо дойдох? Нима донесох радост в тоя свят? Или за да може някой ден душата ми да отлети, а тялото ми да бъде изядено от червеите... Не, не искам да умирам! Не искам да съм призрак! Не искам да съм дух!Дай ми, Боже, още малко - само миг, само още малко, за да усетя за последно този въздух, който после няма да мога да дишам! Не знам какво е смъртта! Но ме плаши.

  Какво е моят живот дотук? Едно нищо! Мастилото на тънкописец! Отскоро нов, а днес вече стар и непотребен! Толкова кратък, че чак безсмислен живот! Понякога мастилото свършва късно, но понякога рано - тогава боли! И то много боли!

Стоя край реката и гледам как листата се ронят бавно! Едно от тях ми напомни за отминалия живот на едно дете! Тогава се почувствах  безсилна! Усетих се... може би вече съм мъртва... или не цял миг като вечност ми припомни, че никой и нищо не е вечно - дори и аз!