Отдавна вече не те обичам, но защо все още не мога да продължа напред, защо не мога да забравя всичко... защо болката продължава да бъде все така силна и все още не намирам лек за празнотата, която ти остави в мен... Хиляди пъти на ден се опитвам да забравя, да загърбя всичко и просто да погледна напред, но нещо все така силно продължава да ме дърпа назад... и продължавам да се питам ‘Защо? Защо съм толкова безсилна? Защо не мога да продължа по своя път, без непрекъснато да правя крачка напред и после две назад, страхувайки се, че всичко ще се повтори отново и болката никога няма да си тръгне...' Как стана така, че ми отне всичко, което някога ми е давало сили за живот? Нима е възможно да обичаш някого до такава степен, че да му дадеш всичко, което някога те е правело жив и в един момент, когато човекът, когото толкова много си обичал, си тръгне, той да вземе със себе си и всички онези части от теб, които ти някога сам си му отдал? Не мога да спра да мисля къде сгреших? И не мога да разбера, как може човек, който твърди, че ти е приятел, да бъде до такава степен жесток, че да не съзнава как малко по малко те отнема от самия теб и убива все повече и повече от малкото вече останали частички, даряващи ти желание за живот и мечти... Ами ако повече никога не успея да си върна откраднатите чувства? Ако никога повече не мога да видя света със същите очи? Ако никога повече не успея да открия себе си? Хората казват, че ние сами избираме пътя, по който да вървим и до голяма степен сами изграждаме съдбите си... Но какво се случва, когато избереш пътя си и започнеш да градиш съдбата си с някого и изведнъж този някой ти каже, че неговият път поема в друга, противоположна на твоята посока и трябва да се разделите? Какво става тогава с твоята съдба, градена с този човек? Нима е възможно просто така да го изтриеш от живота, паметта, мислите и сърцето си и да продължиш напред все едно него никога не го е имало? Да продължиш по същия онзи път, който си чертал толкова дълго за вас двамата, само че да го направиш без него? И как да стане това, когато винаги са те учили да вярваш, че "Животът е рисуване, но без гумичка за триене"? Нищо не може да изтрие спомените, нищо не може да заличи миналото... и нищо не може да те върне към това, което си бил, преди да се промениш. Тогава накъде, накъде да поемеш, когато чувстваш, че си се изгубил напълно в един свят, който ти е толкова чужд и далечен? И как?... Единственото, което можеш да направиш, е да се научиш да живееш с миналото и със спомените и да продължаваш да вярваш, че правилната посока все още е някъде пред теб, само трябва да я намериш и да я познаеш...
© Мария Стоянова All rights reserved.