Как се чувстваш?

Как се чувстваше? Нещо я разяждаше отвътре, нещо я караше да се съмнява в собствените си решения. Нещо, което беше едновременно толкова истинско и толкова фалшиво. Дали сънуваше? Не... Това със сигурност не беше сън. Бяха изминали почти 5 месеца от тяхната раздяла, а тя все още мислеше за него и се обвиняваше, че правеше такива неразумни и безсмислени постъпки, само за да го забрави. Може би това не е любов... все пак любовта изчезва, намалява с времето... може би и не съществува... Моника вярваше в тази любов въпреки всичко. Вярваше в искрените чувства и постъпки на хората. Но днес се случи нещо. Сякаш сърцето ù просто се прекърши. Изведнъж привидната сила, спокойствие вече бяха далеч. Сякаш не разбираше този свят на недомлъвки, на лъжи. Защо сами правехме живота си толкова сложен? Защо се оставяхме да бъдем погълнати от омразата, отмъщението... Тя се опитваше да разбере другите, опитваше се да проникне в света им, когато всъщност желаеше някой да опознае нея, както направи той... някой да се поинтересува от нея... Моника се страхуваше, че чувството на самота и отчаяние ще я завладее отново и се бореше с всички сили срещу това... може би се доверяваше твърде много на хората и накрая те просто я предаваха или по-точната дума - използваха. Защо трябваше приятелите ù да я нападат и да си шушукат помежду си... защо момчето, което уж я харесваше, не признаеше чувствата си... защо момчето, което някога я обичаше повече от себе си, сега сякаш не я забелязваше. Отговори няма и никога няма да има. Крием се, чакаме точния човек, защото “не може просто така да се разкриеш пред някой”. Да, сигурно приятелите ù (ако са наистина такива) бяха прави, но въпреки това Моника се бореше срещу това и знаеше, че тях просто ги е страх... но тя преодоля страха. Моника беше смела, но ù липсваше подкрепа. Всички сякаш я поставяха на пиедестал, бяха ù сложили ореол, който не се носи лесно.

Моника обичаше живота. Но в дни като тези се чувстваше изгубена. Какво се очакваше от нея... не може да бъде на няколко места едновременно... а всъщност се нуждаеше от малко усамотение както сега, за да вникне в душата си и излее мъката. Животът продължава, но защо тя беше спряла да се бори за любовта, която всъщност толкова силно жадуваше... защо се предаде и се остави на страстите с един човек, който дори не я познава... защо трябваше да бъде отхвърлена от всички и в същото време да я търсят, за да изкажат болката си. Защо, когато се чувстваше зле, никой не забелязваше... а само той. Но той беше далеч сега. В един отделен свят. Толкова голям и тайнствен, че Моника се беше отказала да се промъкне отново там... отново в мислите му. Трамваят спря и Моника реши да слезе... не беше нейната спирка, но какво от това... В главата ù звучеше песента “Goodbye ,my baby goodbye… you are my sweetheart, goodbye…” … Този парк беше толкова голям, но толкова празен... точно като сърцето ù... голямо и празно. Обичащо силно и страдащо още по-силно. Листата падаха, а студът скова ръцете ù. Но Моника продължаваше да върви... Там някъде я чакаше нещо по-добро... там някъде щеше да се случи нещо, което ще промени живота ù... там някъде имаше смисъл да продължи да вярва, да обича, да бъде себе си... там някъде беше истината.