Как си, какво правиш?

          Напоследък хората си задават тези въпроси, някак машинално, без да влагат в тях смисъл, като маниер на учтивост и толкоз.

          Когато виждам един самолет в небето, не виждам пилотите и решавам, че просто виждам самолет и толкоз.

          Когато виждам някаква кола, тя също скрива по някакъв начин собственика си или шофьора и решавам, че съм видял кола и толкоз.

          Все по-често общуваме с предмети направени от човека и все по-рядко със самите хора.

          На пръв поглед това е добре - важно е да върши работа. Лошото е, че свиквайки да мислим по този рационален начин, който постепенно превръща субекта в обект, загубваме реална представа за всичко.

          Когато чуваш за някаква просперираща фирма, ти не чуваш нито дума за нейните създатели или хората, които я управляват, а всъщност фирмата не е името й, нито продукта, а дейността и енергията на всички тези хора, които работят в нея и най-вече на онези които я управляват.

          Имам усещането, че някакъв синдром, като този на Франкeнщайн се засилва с неуловими темпове. Продуктите на човечеството обезсмислят, изместват способностите на този, който ги е създал. Основен белег на печеливш продукт не е този, който има стойност, а този който може да се тиражира и да е на ниска, достъпна цена.

          Вчера поиграх малко шах, което не бях правил от детството си. За разлика от всеобщото мнение, за мен шаха не е спорт, който развива умения, а е начин да разбереш смисъла на оперативното мислене, както да приемеш, че в животът има правила и че глупостта и недомислието струват скъпо, и те са наказуеми. Не по-малко значение има едно важно правило - стълбицата на йерархията. В този смисъл отричайки тази игра като спорт, аз съвсем не омаловажавам стойността и като символ на житейски истини.

          „Всеки може да има царство, но не всеки може да бъде цар."

          Проблема е в това, че отдавна хората не разбират кой е царят, кой царицата, кой офицерът, кой топът, кой пешката и т.н.

          Това, че пешката има шанс понякога да получи ход, който променя хода на играта, не я прави нито офицер, нито Дама. Но ето там е разковничето, че все пак съществува опция, при която ако си на път да спечелиш играта, да изкараш някоя пешка и да си вземеш загубена по-важна фигура. Тогава смисъла на пешката отново променя играта, но пешката отново си остава пешка, независимо, че връща живота на друга по-силна фигура.

          В наши дни, всички промъкнали се пешки от лекомислената игра на тези, който се правят на умни, се превръщат в реални фигури с реално значение за играта, но без да притежават съответните привилегии или ходове. Представете си игра, в която царицата се движи само напред или има ходовете на пешката. Или пешка с ходовете на конче или царица.

          Отплеснах се защото не мога да проумея как хората си въобразяват, че може да свърши една такава игра.

          Когато самолетът лети - всичко е добре, но когато падне и погуби стотици хора, изведнъж пешката, която го управлява, трябва да понесе отговорността на царицата.

          Когато Хитлер и тези който го подкрепяха, както Сталин и други известни диктатори, съществуваха, без да носят никаква отговорност за това, което правят и определяха съдбата на милиони хора, никой не ги обвиняваше, а когато се оказа, че това е било с цената на страх и убийства, които са били публична тайна, понесоха отговорността си на стойността на жалкия си живот и нищо повече.

          Що за шах е това, в който когато печелиш те упълномощават с цялата отговорност, а когато загубиш плащаш само с цената на собствения си живот?

          Понякога животът ми прилича на фарс, който трудно може да определи интелекта на създателите си, защото той едва ли съществува, в онзи смисъл, който хората му придават. Не съществува групов интелект, но съществува групова отговорност, а ние живеем сякаш има групов интелект и групова безотговорност.

          Това, че трима идиоти взривиха два небостъргача, най-безнаказано, не беше ли достатъчно да  подскаже, на света, че така не може да продължава? Вместо това машината за възмездие, мотивирана от груповата си безотговорност, тръгна да търси някой отговорен с цената на поредица други безотговорни актове на насилие и нови убийства, които неминуемо, ще превърнат скоро някоя пешка в по-значима фигура и така колелото се е завъртяло ...

          Питам се кой иска света на хората да изчезне, след като веднъж го е създал и това въпрос на липса на интелект ли е, или отново лумпенизиран групов интелект, подплатен с групова безотговорност. Как си представят тази група от безмозъчници, че като запалят къщата на комшията, ще запазят собствената си, да не изгори?

          Как си представят, че играта с чийто правила, са добили престиж и богатство, ще спре в момента на тяхното благополучие, че техния  ход, отнема правото на ход на другия играч?

          Това ми прилича на игра между деца, в която по-умния постоянно прави компромиси на по-глупавия, само за да продължи играта, а онзи събиращ постоянно комплекси от това, че е по-слаб в злобата си, обръща масата с шаха за да развали играта.

          Твърде инфантилно сравнение, но нима полуграмотните ни политици с безпардонната си безотговорност не го доказват всеки ден, като поемат всички възложени от обществото отговорности, а после просто забравят за тях или сменят фигурата на загубената пешка с офицер.

          Сякаш света подгони и се освободи от големите идеологически диктатори, за да направи място на милионите малки диктатори, които чрез силата единствено на парите и технологиите си въобразяват, че могат да управляват света  напред.

          Крайно време е някой да подскаже на пешките, че в тази игра има хора, които умеят и имат право на други ходове - те спокойно си вървят и напред, и назад, и в ляво, и в дясно, което им дава шанс да оцелеят.

          „Няма бъдеще онзи който има много, а онзи който може с малко!" - цитат дошъл от някъде, подобно на самолет, на който не виждам пилота.

          - Как си? Какво правиш?

          - Аз ли? Нищо! За един месец, направих пет картини, стотина фотографии, една изложба на повече от двадесет художника в галерия на пъпа на Варна, създадох контакти, които се надявам да бъдат ползотворни, частичен ремонт на една къща, в почивките изследвах новите течения в лумпенизирането на обществото в дейностите му, където обикновено е най-слаб - в забавлението и почивката, написах двадесетина есета, довърших една книга, движа се с един мотоциклет и най-хубавия камион в България, като ги редувам и живея в една прекрасна стара къща и накрая си създадох фантастични, почти нереални спомени с един човек, който все повече обичам. А ти как си?

          - Добре съм! И колко ти излезе всичко това?

          - Не повече от обикновеното, което прахосвам в ежедневието си.

          - А колко ти е печалбата?

          - Колкото е голямо въображението ми, като двора на къщата ми, който няма ограда и се простира до където стига погледа ми. Хората сами си слагат оградите и после надзъртат над тях.

Човек никога не знае какво печели, когато губи. Аз привидно цял живот харча, давам, губя, но и цял живот съм печелившия, за разлика от теб, който цял живот си печеливш, а сега нямаш нищо.

          - Майната ти!

          - Да, „Ум царува, ум робува, ум патки пасе!" Бъди щастлив!

          - И ти!

          - Благодаря!

                                                                                                Любимо