Като горящ огън...

Животът на всички ни е изпълнен с толкова емоции ежедневно, както и моят собствен, дори не съм сигурна, че има имена на всички почувствани неща. Важното е да се чувстваш жив, да усещаш нещо - било то болка, радост, завист, смирение... Важното е да се научиш да трептиш, да гориш! Огънят... онзи огън, поглъщащ всякакви сетива. Колко е сходен човешкият живот с горящия огън...

Само ако се загледаш, ако си позволиш да обърнеш внимание, виждаш толкова невероятни неща. Виждаш как огънят се бори да обгърне всичко, както се борим и ние ежедневно и с най-малките предизвикателства. Виждаш как онова малко, нахално пламъче се мъчи да те хване в своята топла схватка, опитва от всички страни отново и отново.

Разбираш, че ако не си достатъчно твърд, не се бориш ожесточено, ще изгориш бързо, прекалено бързо и единственият спомен от теб ще бъде пепелта. Невъзстановяемата пепел. Да, ще прекараш пръсти през нея, ще я почувстваш, тя ще остави черната си следа, но въпреки това не отделяш много от времето си, защото си погълнат от внушаващата сила на огъня. Разбираш, че ако той те връхлети изведнъж, изненадващо, нямаш никакъв шанс.

А не търсим ли всички точно това? Това трагично, запомнящо, магнитно, обсебващо чувство, което накрая просто ще ни изпепели? И какво ли ще остане от нас? И дали ще има кой да положи нови основи, след като старите безнадеждно са рухнали? И дори този някой да съществува, дали ще има изобщо значение?...

Но ако все пак някак успееш да издигнеш нещо от пепелта, тогава ще искаш ли бавно да гориш, или ще се предпазиш максимално от заобикалящите те пламъци?