Нощ е. Седя и пуша, и съвсем случайно си мисля за теб, както всеки ден и всяка нощ, но тъгата не стихва щом не си до мен.
- Да, имах те за кратко, в съня си, но щом се събудя ти изчезваш, а аз чакам нощта отново.
Обичам те с цялото си сърце и знам, че и ти ме обичаш, но не разбирам защо трябва да сме разделени.
Нощта идва отново както всеки ден и исторята се повтаря и повтаря, но отвътре сърцето ми изгаря и крещи: "Каде си ти?".
Нощта е тъй загадъчна и красива, но не като твойте очи, също луната огрява земята, но не както твойта усмивка в мойте очи.
Времето минава, нощта си остава, а сълзите продалжават да текат отново и отново в мойте очи, заради мисълта за теб, че си далече от мен ти.
Надявам се и се моля вятара да ги отнесе до теб, за да разбереш колко много ми липсваш.
С всичките нощи минаваха и годините с мисълта за теб и ето ме сега на 60, побелял, остарял, но още мислещ за теб в нощта.
Чудя се каде си, жива ли си, мислиш ли си още за мен или вече съм за теб забравен сън от миналото ти.
Ето ме, седя отново в нощта, вече на 80, чакащ тя да ме прибере в обятята си и вечно да остана с теб в съня си, но и времето е против любовта ми: така и не ме прибира, а аз седя, пуша цигара и чакам.
Това е моята последна нощ, времете е настъпило и докато нощта ме прибира във вечните си обятя, аз продалжавам да си мисля за теб и се моля да заспя с твоя облик завинаги.
Въпреки всичо дори и след смърта се питам: "Каде си ти"!!!