Кой спечели?
                                           
                                                          „Ако спечеля – печеля за цял народ,
                                                           ако изгубя – губя само мене си.. “

    Той слезе от трамвая на една централна улица и скоро стана част от оживената тълпа, която забързана в изпълнение на ангажиментите си, не отдаваше особено значение на отделния индивид. Искаше да излезе и да се поразсее преди важните състезания, които му предстояха. Беше добре подготвен, уверен в своите възможности, но никога не можеше да бъде сигурен дали ще спечели. Винаги ли победител излизаше този, който най-много е копнял и се е борил за нещо? Заслужаваше ли си цената на успеха?
    Вървеше бавно, потънал в мисли – мислеше за победите, за спечелилите; от най-малките лични завоевания до големите, изстрадани триумфи, които историята нямаше да забрави. За тях се замисли. И колко незначителни и прозаични бяха ежедневните терзания на човек пред онова величие на битките за свобода, които беше водил българския народ! Толкова много обичаше България, обичаше природата й, обичаше вълшебните разкази за подвизи и приключения, които дядо му беше разказвал вечер край огъня. Когато затвореше очи, още си спомняше дъха на боровете в планината и фантастичните картини с бели самодиви и незнайни юнаци, които бяха завладявали детското съзнание. Спомни си за Апостола – тази най-светла искрица пред пантеона на героите, пред която той се прекланяше.
    Докосвайки се за малко до реалността, до слуха му достигна провлаченото виене на мюезина, което се разнасяше от минарето на джамия, разположена на централната улица. А от насядалите по тротоара слепци, покрай които минаваше, се носеше жизнерадостна мелодия на българска народна песен! Тръпки сякаш го побиха от смесващите се в едно бодри ритми на фолклора и протяжните звуци на полумесеца. След толкова много години! Той чуваше нещо, което сигурно се е чувало на същото това място назад, назад във времето.
Преглътна и нещо го стегна в сърцето. Нещо необяснимо и странно, останало скрито в подсъзнанието и предавало се от поколение на поколение, може би от векове.
     Е, това ли беше?! За тази цялата неприветлива и забравила себе си действителност ли се беше борил Дякона? За забързаната тълпа, забравила да живее, за нея ли светлите идеали на Левски бяха разпалвали пламъка в толкова много сърца?
Стана му тъжно.
     Страхът, алчността, несправедливостта, срещу които величавият идеализъм на Апостола беше въставал милиони пъти, съществуваха и днес. Хората, чиито предци бяха дали писменост на половин Европа, научаваха новините на чужд език... А мечтата за „чиста и свята република” продължаваше да бъде жива само в будните съзнания на част от народа, чиито души се бунтуваха и сега срещу всяка неправда, и страха да са заедно при всяка несгода. Дали бяха спечелили вярата и любовта на Левски? Нали саможертвата на предците ни, породена от копнежа за свободата на родината, не е била напразна?
      Той вървеше бързо, развълнуван от мислите, които искаше да изкрещи пред всички. Негодувание, болка, но и вяра и решителност се надигаха в гърдите му. Вяра в собствените му възможности и решителност, с която да променя света. Знаеше, че не е единствен. Знаеше, че има и други като него, в чиито сърца пулсира заветът на Апостола. И докато отекват гордите Вазови слова в умовете, споменът за подвизите ще продължава да диша. И докато в помислите и действията на хората се отразяват дори частички от благородството и честността на Левски, легендата за него ще живее. Легенда, която разправя за човека пожертвал живота, но запазил честта. Легенда – минало, пораждащо гордост и идея – бъдеще, възкресяващо вярата.
      Огледа се и видя, че неусетно беше стигнал до паметника на Апостола. Остави цветя и се преклони. Преклони се с цялата благодарност, почит и възхищение, на които бе способно човешкото същество.

     „Да... всичко се разпиля и изгуби, но не и Левски. Той спечели. Защото, когато се бориш – води те сърцето, а избереш ли неговия път – вече си победил!”