На дъното съм. Дълбоко и тъмно е. И много студено. Вече нямам въздух. Ще умра.

                Не помня от колко време съм тук. Кой сезон сме. Ден или нощ, може би година.

                Сама на дъното, с подути колене и набъбнала кожа. С отмито съзнание невиждаща и нечуваща.

                 От  безбройните опити да изплувам душата ми стана моравочервена и започна да боли.

                 Не усещам и жаждата, която ме мъчеше в началото. Не чувам и звуци. Нямам и спомени.

                 Засъхналата кръв по устните ми ги стяга, не мога и да се засмея.

                 Ще умра.

                 Започнах да се заравям в пясъка. Шепа по шепа. Колко ми тежи този мокър пясък. Изтича. И как мирише. Не мога да определя на какво. Не мога. Уморих се. А мирише!

                 Не заспивай, остава още малко. Още много малко и край!

                 Няма мъка. Няма сълзи. Няма виновни. Само кокичета!

                 Замириса на кокиче. Бяло. Бяло.

                 На цели китки, както аз обичам да си ги бера. Като сноп при жътва.

                 И веднага се запитах: поради какви причини първото цвете е бяло?

                 И точно с три листенца?

                 Има нещо магическо, духовно и силно. Три листа. Светата троица – Отца и Сина и Светаго духа.

                 Събираме си първите три пръста и се пречистваме и молим и продължаваме да се молим.

                  За добро. За бяло.

                  Там, в храма на нашата човечност. А може би вечност.

                  Точно както кокичето всяка зима, всяка зима. Раждане, прераждане, живот.

                  Откъде е тази нечовешка сила?

                  Природа или вяра? Или просто сняг.

                  А там под снега, то се бори.

                  Първо в земята. Мъничко по мъничко нагоре, докато пробие своята дупчица, докато разбута оловните есенни листа, пласт по пласт.

                  И да потърпи. За слънце.

                  Не знам защо, но реших да си оправя косата – протегнах ръка – нямаше я.

                  Ужасът ме заби по-надолу и ме скова. Ръката ми се изви, пропука и увисна.

                   За последно си казах: Това е!

                   И в същия миг чух как някой крещи в ушите ми: „Стани, стани кокиче – бяло с три листа.”

                    Помолих го. То се посви и умълча. Аз продължих с ръцете си, без нокти да го люлея: Тихо!Тихо!

                    А то ми зашептя: „Опитай като мен. Сама да разцъфтиш. Трудно е. Не се страхувай. Искаш ли да го направиш, с много сили ще успееш. Повярвай ми! Но побързай. Нямаш време.”

                    И аз успях! И станах кокиче. Бяло. Бяло с три листа.

                                                                                                 Стефка Галева