Обичаше да чете. Да се сгуши на големия плюшен фотьойл до прозореца, който стоеше години наред там. Още баба и, когато беше малка обичаше да прави същото. Взимаше поредната книга и започваше да потъва малко по-малко в морето от думи на новия роман.
Сега и тя! Обичаше това прекалено много, за да престане да го прави или поне да замени големия стол с някоя друга мебел.
Валеше, беше към средата на декември. Книгата, която беше взела този път не бе за нея. Беше за малките деца, които все още вярваха, че има дядо Коледа. Все още туптяха малките им сърчица както нищо друго на 25 декември, все още ахкаха, когато виждаха елхата украсена от тях как проблясва между игличките на дръвчето… А тя? Отдавна бе забравила всичко това. От много време желаеше да се прескочат няколкото дни и да се свърши с целия този шум, суета и да е пак тихо и спокойно, а тя да си стои и да чете…
Но тази година се случи нещо различно. Откакто видя онова детенце по TV-то покосено от чернодробна недостатъчност нещо в нея като, че ли трепна или се събуди. Нещо отдавна заспало между цялото това случващо се през годините. Нещо вече забравено, закърняло се пробуди, когато гледаше трагичния репортаж онзи ден по главния канал. Очите и се насълзиха и дори не усети, когато една сълза толкова нахално се търколи по нослето и, и я намокри.
Затова и сега четеше тази толкова детска книжка. Може би нещо пробудило се онзи ден сега напираше да излезе цялото с мощ и сила забравени до сега. Седеше и четеше. Стаята беше уютна. Топлината от камината кондензираше въздуха по всички ъгли на стаята. От стените висяха в различни форми коледни гирлянди и купища снежинки. Коледното дръвче се намираше в салона, нормално, там беше и по-хладно. Средно на височина отрупано с безброй играчки, гирлянди и малко лампички, за да подчертаят фигурата му. Така се бе зачела, че не чу как телефона и иззвъня. Дори не погледна, четивото и бе по-интересно. А и надали обаждането беше важно. Беше просто най-добрата и приятелка, която искаше да я чуе. Четеше и малките стихчета запълваха съзнанието и. Връщаха всичко старо, забравено и обременено от времето. Възрастта, на която бе тя (16-17 год.) разбираше не предразполагаше към голямо чудо или коледно вълшебство като онова по филмите. Не! Тук беше напълно различно. На практика докато четеше си спомняше безгрижните детски години. Дългите топли лета при баба и на село. Следобедите прекарани в игри на брега на реката. Училището с голямата дупка в стария дъб, който се издигаше величествено в задния двор. Спокойните вечери, когато бе малка и татко и всяка вечер щом легнеше и носеше чаша горещо мляко… Всичко се възраждаше, всичко бе толкова ясно и истинско…
Стоеше сгушена на кълбо и гледаше напред. Снега прехвърчаше, завърташе се във въздуха, правеше няколко пируета. Всяка снежинка се носеше на големите мощни криле на вятъра и падаше. Полагаше малкото си бяло телце на Майката земя, която беше бяла и заспиваше там.
В сърцето и се бореха различни сцени, намерили повърхност и поприще за изява. Сега я разкъсваха, те никога повече нямаше да се върнат. Някой преди време и беше казал, че спомените са най-добрите моменти на човек, който той съхранява дълбоко там някъде в себе си…
А това детенце, това малко момиченце, ами неговите спомени какви ще са те? Четирите бели стени на болницата, големия апарат сложен до леглото и прозорецът, изворът на всичко живо. Това ли щяха да са нейните спомени от детството? Това ли щеше да я топли през зимата?
Заплака!... Ако всички си пожелаем за Коледа нещо наистина важно и вярваме в него, няма ли то да се сбъдне?
Затвори очи под натиска на сълзите, и си пожела най-съкровеното и голямо нещо от добрия белобрад старец. Дано Той и всички звезди на небосклона да чуят молитвата и!
Весела Коледа!
© Ирена Чалъкова All rights reserved.