Копнеж за чисто

Разхождам се и наближавам единствения, парк в градчето ни. Сенчест и прохладен е и затова вървя натам с нагласата да остана на спокойствие и да подишам ободряващ чист въздух. Да остана насаме с моя Творец. В този момент нещо в мислите ми тревожно се препъна като в камък и за частица от секундата разбърка очакването за нещо хубаво. Поглеждам надолу и забелязвам полусмачкано кенче от кока-кола. Вдигам очите си, оглеждам наоколо и… И виждам изобилие от други отпадъци.

Първата мисъл, която се опитва да се настани удобно в ума ми е, че очите ми съзират нещо съвсем нормално. Да, дразнещо е, но от друга страна не е чак толкова неочаквано. А и нали лесно свикваме с мръсното; лесно свикваме с грозното; лесно свикваме с неправдата; с лъжата; лесно свикваме със злото в нас и около нас. Сякаш са нещо нормално и естествено.

Мислите продължават да ме човъркат – привикнали сме с мръсотията, въпреки че, в това дълбоко вярвам, в човекът е заложен копнеж за чистота. Чистота във всичките ѝ форми. И все пак свикваме с това да виждаме боклук извън кошчето за отпадъци; свикваме да се храним с некачествена храна, да пием изкуствени напитки; свикваме да дишаме замърсен въздух, но не от онзи, за който зелените активисти изпадат в истерия, а от другия – замърсения от нас самите. Морално и духовно замърсения, който създава отровната атмосфера, в която живеем.

Атмосферата, в която свикваме да чуваме за деца, които идват от семейства, където родителите са разделени; свикваме да научаваме за абортирала бебето си жена, все едно си е извадила зъб; свикваме да бъдем толерантни към тези, които твърдят, че имат правото да си избират пола. Свикваме. И вече не виждаме мръсното и нямаме сетива за чистото.

Тъжно ми става и някак задушно в тази замърсена среда – мръсното вече не ни боде нито очите, нито съвестта. Мръсното е станало естествено, сраснало се е с нас, превърнало се е в новото нормално и по овертонски ни прави да намираме удобството си в него.

Мръсното ни заслепява и вече не виждаме лошото нито наоколо, нито в нас самите. Обърква ни мислите като ни лъже, че понеже мнозина са част тази мръсна картина, то значи участието в нея е ОК. Стремежът за чистота от гледна точка на мръсотията, изглежда нелеп неуместен дори вреден, защото си позволява да постави в неудобство всичките тези, които вярват, че мръсното не пречи.

За всеки от нас чистотата се е превърнала в собствено, субективно възприятие. Защото… Защото мръсотията има свойството да прониква не само в кожата, но и в душата. И вече не се осланяме и не сравняваме нашите критерии, разбирания, представи с единствения непоклатим вечен стандарт, а съпоставяме нашите погрешно изградени модели за чисто единствено с идеята за чистота в главите ни. Не сравняваме чистото с чистото според Господарят и Създателят на видимата и невидимата материя. Триединният Бог, Който единствен определя, кое е зло, кое е добро, кое е бяло, кое е черно, кое е чисто и кое е мръсно.

И така препъната в разсъждения за чистото, решавам, че го искам. Онова истинското. Продължавам да ходя и настроението ми започва да се променя. Крача из хладните и сенчести алеи на познатия ми любим парк. Вървя из парка с нагласата да остана на спокойствие, да подишам свеж чист въздух и да остана насаме с моя Творец.