Не ми трябва здрав разум, нито основателна причина...

Защото съдбата понякога има по-голяма фантазия от нас самите. Изпраща в ръцете ни копнежите, които да докоснем, да усетим и да вкусим от сладострастните емоции. Копнежите, които носим като пиявици в ума си и внезапно ни ги отнема, оставя следа на откраднато време.

Съдбата ни изпраща това, от което се нуждаем, позволява ни да го подържим в ръцете си, след което го изтръгва като ураган - дърво. Без да ни остави дори да осъзнаем какво имаме, да осъзнаем какво губим и без право да му се порадваме колкото желаем. Кара ни да осмучем миговете, докато останем без дъх и да попием всяка капка от времето, което ни остава. Не ни оставя друг избор, не ни оставя миг покой. Принуждава ни да изживеем желанията си СЕГА в настоящия момент, защото утре ще е прекалено късно. Времето ни притиска, дъхът не достига, крясъкът е някак излишен, а ние така силно искаме да кажем на времето да спре, но уви - напук на нас, то още по-бързо лети.

Как никога не ни стига - ако ни подари час, искаме два, ако ни подари ден, искаме седмица и така, докато не ни омръзне да ни дава и да притежаваме.

Как продължаваме да не успяваме да се научим да приемаме това, с което ни дарява и да го ценим, да го изживяваме със сърце. Да отворим всички свои сетива, да полепнем целите в копнеж и да благодарим на съдбата. Да благодарим, че сме имали възможността да докоснем желанието си. Все искаме още и още и се натъжаваме, когато не получаваме повече от това, което ни подарява. Трябва да спрем да искаме и да се отдадем напълно на решенията си, защото те са нашият избор и наша отговорност и след като ги вземем, вече нямаме време за съжаление или самообвинения. Просто се отдаваме със цялото си същество на тях и изпитваме до последния миг емоция!!!