Jul 7, 2010, 7:44 AM

Кошмар

  Essays
1.3K 0 0
1 min reading

          *Nightmare*


Събух обувките си! Тръгнах по ситния, златен през деня, но сребрист сега - на лунната светлина - морски пясък. Времето сякаш беше спряло. Водата беше така гладка и черна... черна като очите, които ме преследваха в съня ми... сън, който се повтаряше нощ след нощ. Сън, а може би кошмар, след който се събуждах потна, с насълзени очи в леглото си. Сега не виждах нищо друго, освен лунната светлина, разхождаща се по съвършената морска повърхност. Лунната пътека е най-прекрасната гледка на света - единственият лъч надежда и избавление... за мен. Вървях непоколебимо, уверено, без да обръщам внимание на острите черупки на мидите, впиващи се в плътта ми и сякаш опитващи се да ми причинят болка, да ме върнат към реалността, да ми попречат. Спрях! Бялата ми сатенена нощница се развяваше, пресягаше се към морето. Дългата ми тъмнокестенява, почти черна коса галеше лицето ми и извършваше красиви спирали, породени от нощния бриз. Водата заливаше босите ми ходила и след това безмълвно, приканващо се отдръпваше. Направих една крачка и разрязах огледалната повърхност. Бледото ми отражение, взиращо се усмихнато в мен, се разми и после пак се появи със същото изражение, сякаш не се боеше от нищо, сякаш знаеше, че пак ще се върне. Направих нова крачка... после още една... и още една... Луната хвърляше малките си сребърни мрежи върху мен, нетърпелива като дете, очакваща! Водата вече стигаше до врата ми. Погледнах Луната отново и... се потопих. Морската майка ме обгръщаше отвсякъде, прегръщаше ме! Не исках да се измъкна от задушаващата ù прегръдка. Давех се, но не ми пукаше. Реех се насред пространството, потънала във воал от копринени кичури и кремав сатен. И изведнъж видях очи... две очи с цвят, бушуващ между тъмните нюанси на оникса... Неговите очи, взиращи се в мен съжалително, както всеки път, когато, подтикната от болката, се опитвах да направя нещо нередно. Не! Исках да изпищя, но от устата ми не излизаше нито звук.

Събудих се крещяща и обляна в пот в леглото си... отново! Този кошмар никога няма да спре да ме преследва... по бузата ми се търкулна сълза. Погледнах към Луната... отново!

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Нощна Сянка All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Когато бях овчарче 🇧🇬

exuded

Най-тучни са пасищата вдясно от планината на властта. Трева – колкото щеш, ядеш на воля, а тя никне,...

Живот... 🇧🇬

tianna

В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за ж...

Само ако започнеш да правиш добро... 🇧🇬

thedac

Само ако започнеш да правиш добро, ще повярваш в него И най-малкото добро, което направиш, то е за т...

Моето писмо до България 🇧🇬

slavi2002

Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебни...

За живота въобще 🇧🇬

Ready_4_whatever

Левкемия... Усещаш! 220 – зареждам, пази се... Непрекъсната, права скáла... Разпѝлен звук, разкъсващ...

Заличаване 🇧🇬

exuded

Търкаме, търкаме... От сутрин до вечер. Лотариата е за всеки, билетите и талоните са достъпни, прост...