Кръстопът пред провал и щастие

  Минали са години и си вече пораснал - зрял човек, мислиш си, че с много неща си се сблъскал, а не предполагаш още колко те очакват. Имал си моменти, които са съкрушавали мечтите ти и са притискали до стената мнението ти, но си продължавал, защото кръговратът на живота е такъв. Кога съсипваш живота си?
Когато позволяваш на хорските приказки за теб да те смачкат, да те разплачат и да се питаш как да ги избегнеш. Моментите, в които говориш и даваш отрицателно мнение за някого, без да осъзнаваш в действителност какъв е живота му. Миговете, в които се сблъскваш с действителността и осъзнаваш, че си допуснал човек до себе си, който те е съсипал, заради когото си изпуснал хиляди възможности, и моментите, в които с маски си прикривал обидите, а друг/а е заемал/а мястото ти в същия миг. Нощите, когато всичко в теб се е пропуквало и си взимал всички падения присърце и заради друг близките ти са се отричали от теб. И дъното си стигал, но в заблуда си мислел, че може и повече. След всичко това животът ти съсипан ли е или има и още?

Разбиваш сърцето си и осъзнаваш, че заради парите и величието, които са ти останали или си взел, за да отмъстиш на този, които пропиля сърцето и душата ти, засенчва самотата у дома и непоправеното ти сърце, губиш възможността семейство да създадеш и тогава оставаш с парите, те винаги свършват и тогава идват много други пороци. Студенината те обзема и забравяш за себе си, за чувствата си. Задоволяваш нуждите си и тогава истински падаш не само в чуждите очи, а и в своите. Ставаш студен и разбиваш чужди сърца така, както твоето е било преди време. Това ли е начинът на живот? Така ли го разбиваш, или може и още? Къде е отговорът на въпроса и кога можем да разберем, че сме стигнали до дъното?

Идва ден, в който осъзнаваш, че си загубил всичко, че си бил прекалено сляп и когато е трябвало да наблюдаваш луната, си броил звездите. Пропилял си сърцето, душата и близките си и си на върха, а може би и на дъното, но това не те прави щастлив, а студен и сив. Животът ти е еднообразен и си запълнен с умопомрачителни неща, които не могат да те накарат да се засмееш истински, от сърце, каквото същност нямаш.

Един ден обаче всички хора, включително и ти, осъзнаваме кое е ценното, с което искаме да остареем и почиваме в мир, и точно това спокойствие, изпълнено с любов, смирение и прошка, е засенчено от еднообразния живот, който водиш. Иска ти се да промениш това, да започнеш едно ново начало на края на твоя безценен живот, но те е страх да не попаднеш в клопката на нищетата отново. Една голяма дилема те обзема и не знаеш по кой път да поемеш. Дали рискът е възможност или е самата пропаст? 

Това можеш да разбереш само ти, но да бездействаш, да стоиш зад сянката на еднообразието, пътя по зелената пътека към славата, алкохола, дрогата или просията по улиците не е решението да промениш нещо в себе си, докато надеждата, която всеки ден губиш по малко, се изпарява, рискът да бъдеш щастлив изчезва.

 Има хора, които са силни и рискуват всичко, за да направят себе си и света около тях по-красив и по-добър. Никак не е лесно, но успяват и тогава се чувстват горди със себе си - щастливи.

 Има хора, които много се страхуват от това, че нещо ще се обърка или промени. Светът не е толкова черен, въпреки това на тях им е трудно да променят някои неща дори когато осъзнават, че не са хубави и се предават и когато изгубят и последната капка надежда, тогава всички губят. Какъв искаш да бъдеш? Ти избираш! Животът е кръстопът от рискове и пропасти, ти решаваш по кой път да поемеш.