Бясна скорост... коли... пътища... хора... крясъци... смях... светлини... свистене на гуми... клаксони... светофар... червено... СПРИ!!! А сега накъде?

Сега вече аз решавам към какво да се устремя. Моите грешки ще бъдат моите провали, моите успехи – моите крачки към усъвършенстване, моят път, моята цел, моята съдба в моите ръце. Да носиш отговорността за постъпките си е мисъл, която окрилява, разкривайки необята на свободата и същевременно приковава към тежкото бреме на разума.

По пътищата на живота често се оказваме на кръстопът. Там - някъде в края, но и в началото; забавяйки и устремявайки се; решени и лутащи се; между силата и слабостта; между желанията и забраните; между разума и безумието; докато се колебаем накъде да поемем, намираме път към самите себе си. А колебанието е най-тежкото изпитание.

Но човекът е устроен да гради щитове от трудностите и с всяко следващо предизвикателство да става по-силен, а заедно с това осъзнава, че привидният порядък е само илюзия за сигурност. В търсенето и покоряването на хаоса се калява духа, а чрез смирението се пречиства. Да търсиш правилния път, да отправяш поглед напред, да вярваш – това е горивото за автомобила на мечтите, а щом можеш да караш напред, рано или късно достигаш заветната цел. Но смирението е онази щипка захар, която те кара да усетиш сладкия привкус на пътя.

Понякога страхът, че ще направя грешка ме плаши. Ужасява ме мисълта за сблъсък. А може би точно от това се нуждая – да позволя на безумността да надделее и да вкуся сладко-нагарчащата сила на свободата на желанията. Сблъсъкът е докосване, преоткриване, тайнство, което сближава и макар често да носи болка препълва сърцето с емоции, които те карат да се чувстваш истински. Когато си паднал ти се налага да повдигнеш глава, да отупаш прахта от себе си и отново да продължиш, като един по-ярък характер. А ако в момента на падането се намери някой, който да те хване, то сриването се претворява в изкачване. Няма сблъсък, чиято сила води към пропаст, има само дух, който отказва да следва пътя си.

А този път вероятно ни е начертан от съдбата, вероятно е привидно кръстопътен, но именно в това се крие магията му. Не кръстни мъки, а кръст, бележещ вярата във възмечтаната хармония, носи всеки, подбирайки посоката си. Учим се да шофираме, вярвайки в собствените си умения – независимо дали караме бясно или бавно, лудо или внимателно, дали искаме сами да пребродваме нови земи, или стремглаво да се впускаме в надпревара, забравяйки за страха си от сблъсък.

По пътищата на живота всичко е позволено, не можеш единствено да се върнеш назад, защото зад теб текат реки от спомени и забрава. Те отмиват следите, но и даряват нови начала, защото са реки от жива вода, която се спуска от ума в сърцето, за да се облагороди и пречисти. Със стихийната сила на тази вода е дарен всеки. Сега отпивам жадно от нея и продължавам напред. 

Зелено... Не знам дали ще карам разумно по магистралата на живота си, но знам, че волана ще държа аз. Решенията са взети, пътищата за обратно  - отмити, пътувам...