Пропадах, въргалях се в калта, животът ми се превърна в сапунка с елементи на хорър. Изглеждаше сякаш всичко е там, за да допълва мизерията. Лъчът надежда, който ми донесе присъствието ти, се превърна в пътеводна светлина. Последвах го, вървях напред - напред и нагоре - към слънцето. Но като всеки затворник, копнеещ за дневна светлина, станах зависима към този лъч - вкопчих се към него, исках го само за себе си. Лъчът, превеждащ ме през тъмнината на света, лъчът, даряващ ми усмивка, всеки път, когато поредната мизерия се стоварваше на главата ми, стана цел на съществуване. Станах като наркоман, пристрастих се, когато го нямаше, го търсех и не виждах нищо друго, освен него. Беше обсебващо - и в един момент започна деградацията - човек не може да се развива, когато светът му се върти около дрогата - било психологическа или физическа, най-обикновена дрога - принципът е същият - търсиш, използваш, кефиш се, спираш да се кефиш и пак отначало. Ти стана моят наркотик - от светлина, проправяща ми пътя през нещастието, се превърна в мъгла, скриваща и малкото неща в и без това сивия ми свят. Обикнах те - по един жесток и извратен начин, и в момента, в който осъзнах това, разбрах, че трябва да се махна. Но да оставиш нещото, държащо те на крака, не е лесно, както и не е лесно да останеш, знаейки, че си поредното, пропадащо в бездната на отчаянието същество. Събрах сили и си тръгнах - въпреки че всяка клетка в мен ме теглеше обратно, намерих последната си останала сила и си тръгнах. В този момент сърцето ми се разкъса и видях колко е черно всъщност отвътре то. И как бавно тъмнината в него изтича и се заменя от студена празнина. Не знам дали е по-добре да си празен, или да чувстваш нещо, макар и извратено. Дори и в момента, пръстите ми треперят, докато пиша - карат ме да оставя всичко и да се върна. Не знам, не знам дали ще издържа още дълго - гледам капките тъмнина, процеждащи се през пукнатините на разкъсаното ми сърце - гледам ги и се чудя - дали не беше по-добре, когато си бяха вътре? Не беше ли светът мъничко по-добър, когато беше до мен, не бях ли мъничко по-добра, когато те усещах до себе си? Дали трябва да се върна? Значи ли това слабост, или безкрайна, само-унищожителна привързаност? И дежурният въпрос: Защо на мен? Милиарди въпроси и никакви отговори - но всеки въпрос започва винаги с защо. Ха, а защо трябва да е защо, защо трябва винаги да е защо? Не трябва ли да бъде как? Как да пр евърнем нещо зло в нещо по-добро? И какво да направим, така че да вървим нагоре, а не да затъваме, като удавници с камъни на вратовете. Защото въздухът ни ще свърши скоро, и ако не махнем камъните, ще си умрем на дъното. Просто ми се искаше да знаех какво да направя, за да престане всичкото това нещастие. Защо не може да съм нормално хлапе? Любовта променя хората, и бих казала много рядко за добро. И въпреки всичко, въпреки мечтите за що-годе нормалния живот, развитието и всичко останало, едно-единствено нещо се върти на преден план, засенчвайки всички останали - ти, ти и светлината ти. Защо съм такава егоистка, защо се опитах да хвана светлината само за себе си... Защо съм толкова глупава - ти си като лястовичка, а лястовицата не може да бъде в плен... Умира, ако се плени. Това значи ли, че трябва да те оставя да продължиш, прикривайки в себе си всичката тъга, или пък да се опитам да те променя... Не, това би убило това, което ми даряваше, би убило светлината, и тогава няма да си нищо повече от останалите озлобени същества, бродещи бездомни по тази земя. Освен това, ако умреш, тогава и последната капка смисъл ще умре с теб. Чувствам се като някакъв извратен мазохист, не мога да съм с теб, не трябва да съм с теб, но го искам. Искам го, за бога!!! Явно смисълът на живота ми е да страдам... Мисля си, че ако не ме боли постоянно и непоносимо, нещо ще ми липсва... В какво се превърнах, по дяволите! Къде си, моя бяла лястовичке, къде си, за да ме измъкнеш от този свят, пълен със тъга?