Л е к а Н о щ!
Изгубих се.
Преди да се намеря.
Избягах.
Преди да изживея.
Страхливка? Може. Би. А ти?
Къде е кислородът? На Земята? А тя къде e? Аз къде съм?
Под водата?… Тежестта и ме погубва. Всичко се размива.
Къде е кислородът?! На земята. Спасителният пояс също.
Вълните ледени любовно ме прегръщат.
Целувката на тишината се слива с писъка ми ням.
Студената милувка на смъртта
с жадни устни ме изпива.
Зов. Отчаян?
Студ. Навън. Студ. В мен.
Убива топлината на душата. Бавно. Постепенно. Сигурнo!
ЗАГУБИХ. Се.
Докато бягах.
От себе си…
От теб…
От него…
От тях…
Избягах.
Страхливка. Може. Би. А ти?
Спести си целувката. Не искам. Нищо! Дори нея.
Дари я на друга! Там, където огънят все още ще е Жив.
Не е потушен от водата...
Тази жарава догаря.
Приеми, въглените се превръщат в пепел.
Все някога. Сега. Или при следващия пожар.
Ще изгорят.
Но вятърът обича сивата лекота на пепелта.
Полъхът му нежно я понася. И отнася. Отнася всичко.
И го разпилява.
Сред звуците. Сред мислите. Сред думите. Сред тишината.
Потъва в забравата.
Дори спомен не остава.
НищО.
Колко леко ми стана.
Тялото. Моето. Изплува. На повърхността.
Скоро ще е на земята. Под земята. Кислородът е ненужен вече.
Душата. Моята. Полита. С вятъра.
Прегърнала невидимите му крила.
А той избра нея. Впечатлен от невероятната и лекота.
Скри се.
ТЯ.
Там, където
Никой не може да я улови.
Никой не може да я нарани.
Свободна е.
В безопасност.
Суха е.
Диша.
А сега поспи.
Лека Нощ!
“Сънят е една малка смърт”
13.05.'06
© Палома All rights reserved.
