Ледено (или една истинска история за борба със смъртта)

Гледах през прозореца на болничната стая. Морето. Беше тихо или поне така ми изглеждаше… Винаги търсех утеха при него, но сега дори и то не ми помагаше. Зловещата зима сякаш бе отнела от силата му. Струваше ми се, че се бори с нея, но вълните му бяха превърнати в лед. Същият този лед, който бе обгърнал и мен. И не защото вятърът безмилостно развяваше пожълтялото перде, прониквайки с цялата си сила през едва затварящия се прозорец. Не затова!

   Леден беше животът ми. Ти лежеше на пружиненото легло, спеше дълбоко, току-що сестрата ти бе сложила поредната система с приспивателни, само така беше спокоен и не те болеше. Безуспешно се опитвах да спра вятъра, за да те стопля - той просто нахлуваше. Всъщност ти май нищо не чувстваше в този момент, нито болка, нито студ, нито страх… Нищичко. Беше вледенен и ти… като морето, като мен, като всичко в тази омразна болнична стая.

    На моменти ми се искаше да избягам, но винаги, когато отвореше очи, ме търсеше, знаех, че трябва да съм тук, при теб, до теб, за теб. А как ме плашеха очите ти и как ги мразех, когато понякога не можеха да ме познаят. Същите тези очи, които преди толкова кратко време блестяха единствено за мен.

   Секундите бяха минути, минутите - часове… така се чувствах, все едно зимата бе успяла да превърне в неподвижен айсберг и времето. А всичко щеше да продължи само 10 дни. Всъщност не всичко. И след 10 дни морето щеше да е пак ледено, пердето в болничната стая щеше да продължава да се бори с нахлуващия вятър, а на това легло щеше да лежи друг, може би също толкова красив като теб и друго влюбено момиче щеше да се моли за него до прозореца.

  Десет дни и надписът „Отделението за лечение на лица, зависими към наркотични вещества” ще остане зад гърбовете ни, а аз и ти, хванати за ръка, ще продължим с надежда по ледената пътека… дори през лятото.