листо

Беше ноември. Мрачни облаци скриваха слънцето. Вятърът бе засвирил със своята есенна флейта и като че ли се опитваше да издуха и последните спомени за топлото лято. Хората започваха да сe навличат със зимните си дрехи, а дърветата обратно на тях - събличаха своята премяна.

Светът околомен посрещаше есента, а аз в душата си – пролетта. За първи път в живота си я посрещах, и я виждах толкова красива, но същевременно съзнавах, че е и много крехка. Не исках това да е илюзия или игра на моето въображение. Не исках да е просто измислица. С вярата си в нея, в пролетта, се опитвах да прогоня страха, който ми навяваше мисли за загуба, за пропадане отново в тъмната бездна.

Не спирах да си повтарям: “навън е есен, но вътре в мен е пролет. И там - в душата ми - слънцето припича все по-силно и топли, и сгрява. И за живот се надигат цветята. И нежен аромат се понася.”

Вървях си по тясна пътечка из парка. Не чувствах студа, защото ме сгряваха моите мисли. За първи път - зрънцето мъка в мен бе отстъпило своето място на радостта, която ме изпълваше с лекота, и аз не просто вървях, а се носех като перце. Носех се, носех се... Идваше ми да литна. Идваше ми да викна: „пролетта тича по вените ми, животът в мен се пробужда”.

Но... Бях сама. Нямаше кой да сподели радостта ми. А кой ли би я разбрал? Бях сама… Не можех да викна. Не можех и да литна. Не можех и да танцувам...

Вървях си кротко по пътечката из парка. Изведнъж осъзнах, че и радостта е толкова тежка, колкото и мъката... когато си сам.

А в действителност, какво ли значи да не си... сам? Кой ли, освен ти самият, би могъл да оцени твоята радост или твоето страдание? Навярно Бог! Той – когото го е имало, преди да се родиш, а ще го има и след като вече те няма...

И като че ли в потвърждение на моите мисли за Бог - едно пожълтяло листо падна в ръцете ми. Аз се спрях и се загледах в него. Очите ми се просълзиха.

- Боже, дори и да те има, листо ли ми изпращаш за другар? - прошепнах аз – В света на хомо сапиенс аз да споделя радостта си с едно листо, което дори и дървото вече е отпратило като ненужна му дреха?!

Вече не исках да литна, а да легна. Да легна и листата да ме затрупат. Да се слея с тях, с тревата. Да се превърна в семенце. И от него в някой топъл ден да покълне цвете или стрък трева...

Радостта ми започна да пожълтява и умира като листото, което държах. Моята пролет искаше да ме напусне, навярно защото, съзнавайки крехкостта и, за миг изгубих вярата си в нея. Обаче, за да съм жива, за да ме има - аз не биваше да й позволявам да ме напусне. Не биваше...

- О, Боже, дори и да ми се разсърдиш, не ти искам листото - казах аз и го освободих, за да намери своето място сред другите.

Мушнах си ръцете в джобовете и продължих. Нямах желание да споделям радостта си с мъртви твари. Те не само че не биха ме разбрали, а напротив - биха ми отнели радостта, биха ми сринали вярата, биха ме направили като тях. Аз искам да живея. Искам пролетта да тича по вените ми. Искам светлината да царува в мен. Искам...

И макар че е есен, макар че съм сама... и няма кой да сподели малката ми радост, та дори и да я чувствам като тежест, аз не бих се лишила от нея. Не бих се лишила от никоя радост. Не бих се лишила и от зрънцето мъка, което понякога ми идва като на гости.

Всъщност е толкова хубаво, че съм сама! Сама със своята радост. Вървя си по тясната пътечка из парка. Вятърът носи около мен мъртви листа, които пречупени през призмата на моята вяра, ми приличат по-скоро на ято долитащи лястовици.

Светът посреща есента. А после... ще се здрависа и със зимата. Студът ще скове живота на Земята, а снегът ще я откъсне от небето. Хората ще се затворят в домовете си пред топлата печка, а аз... Аз ще се затворя в себе си и ще се наслаждавам на своята пролет.

Навън е есен. Навън е Ноември. Навън цветовете избледняват. Навън животът някак си замира.

Време е... Време е да надзърна в душата си. Там е светло, там е топло. Там съм аз - тази, която роди пролетта.