Лудите, лудите - те да са живи
И ако ти си лудият, който се хвърля в безкрайните битки на отдавна забравени войни, какво означава това?
Ще съумееш ли да издържиш, да съхраниш себе си- с идеалите, стремежите и мечтите, даряващи ти животворната сила да продължиш да се бориш? Ще можеш ли да вдъхнеш кураж и на онези малки човечета, подвластни на съмнение, да им докажеш, че всяко страдание се заплаща, че то няма да продължи вечно, а спасението е точно отвъд хълма на сълзите?...
Всичко е игра...
Животът си играе с теб точно така както вятърът с беззащитните нежни листенца на великите дървета. Толкова е безобидно!...
Нима!?
Ето, че слънцето се скрива зад токущо появилия се облак и за миг всичко се променя. Врагът засенчва всеки лъч светлина, сякаш някой просто е натиснал копчето на лампата. Вятърът се превръща във виелица, която разрушава всичко по пътя си. Кирпичените кули на твоето щастие са повалени за миг, градените с години основи - стремежите, мечтите и идеалите, като че ли остават в миналото... Но ти не се предаваш - възседнал своя Росинант се изпречваш на пътя на тази виелица, правиш безрасъдно героични опити да я спреш... Тъмнината обгръща душата ти, припомня ти забравена болка от отминали провали, преобръща представата ти за бъдещето с цел да се откажеш от него. Смразяващата ласка на самотата докосва най-тънката струна от съществото ти като се опитва да те пречупи... Ала ти успяваш да превъзмогнеш първоначалното вцепенение и с помощта на вярата в новото и светло начало подновяваш сражението. Отстрани чуваш подигравките на примирените сърца, неспособни да се противопоставят - дали от безсилие, дали от страх. Но това няма значение. В съзнанието отеква само:
"Да, ти си този луд, който безспирно се стреми да съхрани най-ценното, което притежава - СЕБЕ СИ. Останалото идва едва след победоносния вик на оцелелите борци."
© Янка All rights reserved.
