Лъжата, истината и аз
Лъжата, истината и аз
Истина ли е това, което виждаме? Може ли това, което не виждаме, да е истина? Можем да го наречем лъжа, естествено, но така ще се отречем от себе си. Трябва ни нещо извън нас, за да можем да се определим като съществуващи. „Аз съм пътят и истината и животът..." (Йоан: 14:6), казва Христос. Но и Пътят, и Истината, и Животът са единствено земното проявление на онова, невидимото, към което все се стремим. „Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас. Да Ме бяхте любили, щяхте да се възрадвате, че рекох, отивам при Отца; защото Моят Отец е по-голям от Мене." (Йоан: 14:28). Казва „отивам от вас“ - от нашата необходимост да се движим по посока на невидимото. Нещо по-важно, отвъд нашата Истина, дошла да ни каже, че трябва да търсим.
Да приемем, че сме в плен на Живота и Смъртта. Две слънца със свои истини и лъжи. Истината и лъжата са разтегливи понятия, но все пак са там, танцуващи светлини. И около тях - безкраен Космос от души, които се вълнуват и разместват непрекъснато, за да се приближат повече до някое от двете слънца, което и да е. Животът и Смъртта топлят душите и ги карат да се чувстват уютно. Но ако си твърде загнезден в Живота, докато живееш, не можеш да се докоснеш истински до нито една душа; на практика изгаряш в слънцето Живот. Аналогично следва, че после ще продължиш да изгаряш в слънцето Смърт, защото не си се научил да се въртиш покрай тях. Най-близко до слънцата душите се движат най-бързо. Най-далеч са почти застинали, един вид „почиващи“. Ако две души се паднат въртящи се на еднакво разстояние от слънцата, то те ще се движат и с подобно темпо, т.е. ще танцуват в синхрон и ще се чувстват близки.
Това отвъд видимото, отвъд Истината, са чисто и просто нашите души. Стремейки се към близостта на хората в чисто земната им, видима форма, нагнетяваме едно неприятно усещане именно от подсъзнателното усещане, че и ние, и те търсим душите си, а всъщност сме заключени в горящото кълбо. И, ако погледнем към душата си навън, можем да се извадим от този огън и просто да се топлим на земните си преживявания (Живота) и на липсата им (Смъртта).
И всъщност след цялата образност стигам до извода, че душите са невидими и затова е трудно да се намират. Единият вариант е да се срещнат вътре в слънцето, където ще могат да се видят и да започнат да „проверяват“ дали са сродни, а другият - да се окаже, че се чувстват приятно при подобни „температури“ и да се усетят. Стремежът към невидимото и стремежът към свързаност (душевен план) са едно и също нещо. Изглежда страшно да се гмурнеш в онзи безбрежен Космос от души, защото съществува риск да се изгубиш сред всички тях. Да се „удавиш“, ако се окажеш в грешния слой. И затова се държим здраво на тези котвички от земни обвивки върху светещите слънца, заблудени в изкуствените си образи и в илюзията, че се топлим, а всъщност буквално изгаряме. Страхът от духовно извисяване е инстинктивен, но лесно може да се преодолее, ако се оставим на „водата“, ако се отпуснем и намерим своето място в океана от души и се слеем със себе си. Край нас ще се окажат тези, които са ни сродни. Ние дишаме души. Стремежът към телата е изопаченият стремеж към душите; стремежът към земна сигурност е страх от собствената ни същност, страхът от самота е недостатъчно познаване на собствената ни душа. Тя непрекъснато се докосва с други, ако ѝ позволим, като се извадим от пламтящото кълбо необходими лъжи.
Истината ни показва как да се измъкнем от кълбото. Но Истина няма отвън, там е чисто и просто нашата същност. Т.е. Истината е преходът, Пътят, Животът, който води до спасението ни. И то не в някакво далечно бъдеще, а сега. Кога да бъдем себе си, ако не сега... „И тъй остават тия трите – вяра, надежда и любов. Но най-голяма от тях е Любовта.“ (апостол Павел - Първо послание до коринтяни: 13:13)
© Йоана All rights reserved.
„Кога да бъдем себе си, ако не сега...“ Като цяло май се съгласяваш с мислите, изложени в есето, дано да съм разбрала правилно.
