Животът всеки ден ни дава нови уроци. Урокът, който последно научих, беше, че любовта е непринудено чувство и че любов не можеш да дадеш, нито да вземеш на сила.

Беше топла лятна вечер... Стоях сама и замислена, гледайки звездите, когато неочаквано се появи той. Дойде от нищото, както си и отиде. В един миг погледите ни се срещнаха, а в стомаха ми сякаш пърхаха хиляди пеперуди. Чувството беше неописуемо. Беше кратко, но красиво.

Години наред криех чувствата си, защото се страхувах от... и аз не знам от какво... Изведнъж той седна до мен, наведе се и ме целуна. Никога не бях подозирала, че в приятелството ни се бе крила тази нежност. Стояхме заедно цялата вечер, вплели ръцете си в прегръдка и говорейки за любовта. Посрещнахме изгрева заедно, което бе като сбъдната мечта за мен. Но всичко хубаво си има край. Когато слънцето ни погали с лъчите си, той стана и си тръгна без да каже нищо. Не се обърна, не видя сълзите ми и не чу думите, които прошепнах: "Не ме оставяй сама! Та аз те обичам!"

Сега искам да го забравя. Знам,че така ще е най-добре, но не мога или просто не искам... Не мога да забравя очите му и искриците, които за кратко се появиха между нас. Той бе грешка, но сладка - момче с кафяви очи ме погледна в нощта и разбрах, че това бе Тя - Любовта!

Душата ми се превърна в скитница. Бродя като призрак в тъмното и търся погледа му, но не го намирам. Чакам до телефона със затаен дъх, да чуя гласа му, но отговор няма. Той е в мислите ми и не иска да излезе оттам. Страхувам се, че тази "грешка" е сложила край на приятелството ни, и ако е така, никога няма да си го простя.

Исках да му дам любовта, но той не я пожела. Исках да бъдем заедно, но за него бях просто поредната. Исках и все още искам. Въпреки мъката, която ми причини, аз не съжалявам, защото ТЕ ОБИЧАМ, мое мило момче, но това само аз го знам!!!

Любовта - скитница и грешница. Дарява ти щастие, но си го и взема! Защо ли? Замислете се!!!!