Те бяха заедно от една година, в която бяха осъзнали - не могат един без друг, каквото и да правеха, не можеха да избягат от това, което са, така бяха привикнали с другия, че не беше от значение факта, че трябваше да крият любовта си от света. Бяха напълно различни, но тръпнеха да се видят и щом останеха сами - света нямаше право да се настанява помежду им, просто потъваха един в друг... докато един ден осъзнаха, че това, което правят, е безсмислено, безпътно, нередно и трябваше всеки да поеме по своя път. Да забрави този период от живота си да заличи всичко. Да остави книгата, която бяха започнали  да пишат заедно, без последните 20 страници... Тогава осъзнаха, че единственото нещо, което им пречи да го направят, е точно онази свързваща частица помежду им - Любовта.

    Никой от тях не искаше любов, нямаше желание да даде, да получи... просто бягаше от нея. Но така се случи... тя просто дойде и не попита.

    Любовта живее в нас, каквото и да правим, сърцето винаги ще обича - колкото и да не искаме, колкото и да се отричаме от нея, да я мразим и да я виним за болката в нас... тя винаги се връща. Тя е онази, заради която живеем - силното вещество, даващо ни сили да продължаваме да се борим. Ако я няма любовта - какво ще правим? Как ще живеем? Как ще ставаме сутрин - с какво желание ще се будим? Дали по наше или по желание на съдбата - любовта идва... и си отива... винаги се връща... винаги.

    Всеки си задава хиляди въпроси за нея, тя е сила, която понякога боли, боли ужасно много, до смърт дори... понякога радва, с такава мощ, че не осъзнаваш какво правиш, защо, трябва ли? Тя е щастие и адска болка, болка, която черпи сили от радостта, както доброто и злото вървят ръка за ръка в живота.

    Да се влюбиш, не боли... Боли да обичаш! Боли, когато след онова сладко чувство, когато усещаш, че човекът, с който искаш да си - ти дава всичко... а после ти го отнема.

    Той каза, че ме обича, той ме направи щастлива, той ми даде всичко, което пожелах и после си отиде... сама стоя, сама в света, който той ми подари - какво да правя с него, не мога сама да остана, а как да избягам, щом след това сърцето ми ще остане там - какъв е смисъла? Какво да правя, как да се спася, как да изляза жива от всичко... за себе си аз път не виждам, нима мога да живея с мисълта за един, а да обичам друг??? Боли - нали?

    Любовта ми даде надежда и пак любовта ми подаде ръка, тя беше онази, заради която аз направих всичко, ще продължавам да го правя... Не бих могла да си помисля, че съм на този свят само и единствено, за да бъда вечно наранявана - Не, не бих могла да го помисля. Знам, има и по-добър живот и в него любовта не е убийца на животи, а създава такива... От къде знам ли - веднъж на улицата бях видяла как мъж и жена се целуват, толкова нежно, с толкова много чувства, преплетени в едно. После видях в очите им особен блясък, все едно светът можеше да им поднесе всичко, а те пак щяха да са заедно и никоя сила не би могла да ги раздели, никой Бог не би им отнел това, което сами бяха изградили един за друг, нямаше нищо друго помежду им - освен чиста любов. Тя бе на около 60 години, а той малко по-стар от нея, тяхното време за любов и от даденост отдавна бе отминало, но, повярвайте ми, никой от тях не би се съгласил с тези мои думи. Личеше как са преживели толкова много несгоди, предателства от съдбата, толкова много време, прекарано един до друг... техните очи - няма да ги забравя, не бих могла, само се взрях в тях и те просто проговориха...

    Затова аз не бих могла да се предам, прекалено рано е за мен, прекалено съм малка, за да бягам... остава ми единствено надеждата за по-добър живот, остават ми спомените, които тая в себе си и може би някога с усмивка ще се сещам за тях. Ще гледам напред и тогава любовта няма да бъде мой враг, а най-добрият ми приятел... Любовта, която тая в себе си, ще бъде виновна за моето щастие, за усмивката на лицето ми и вече няма, щом затворя очи, всички лоши моменти да изплуват в съзнанието ми... Ще чакам и вярвам, че ще се върне при мен тази омайница...