Mar 8, 2008, 8:31 AM

Майка на 17 години (бях дете, ала бях и жена...) 

  Essays
3871 0 11
4 мин reading
 

                                                                                 Майка на 17 години

 

 

             Самотно ми е. Мисля за себе си и ми става студено. Правя своята ретроспекция. Продадох душата си - замених я за плътската жажда и удовлетворяване на порочните сетива. Продадох и сърцето си, за да не се влюбя никога вече. Опитах от всичката отрова, с която ме гощаваше животът. Времето разрушаваше всичко и никой не може днес да запълни празнините, останали от някога. Млада и невинна, но твърдо решена да не пропусна да опитам от нещо, яростно заграбвах с пълни шепи - безсънни нощи, напудрен смях, сарказъм, алена вълшебност, енигма и съблазън. Харесваше ми да съм бунтарка и да се присмивам на чуждата болка, докато не срещнах своята... Беше ми хубаво и с теб. Ти ми даваше надежда. Аз ненавиждам надеждата. Мразя я. А ти ме остави в обятията и. Имах всичко - хубави сини очи, приятели, уважение и теб. Чувствах се като кралица на своя трон. Докато един ден, както си играех със съдбата, животът ми каза  ‘'шах и мат''. Прозорецът с трясък се разчупи и звъннаха в сърцето ми стъкла.

           Днес за пръв път те виждам какъвто си - без лъжи, без излишни краски. Преди издигах образа ти в култ и му се кланях, а сега разбирам, че ореолът ти е бил просто жълт цвят. Рисувала съм те стотици, хиляди пъти в мислите си, но грабнах всички листове и ги хвърлих в морето. Водата отмива всичко. Дори и грешките, дори и греховете. Още помня топлата юнска нощ, ароматът на рози, кашмирената мекота, чуваше се само тишината, а луната беше единственият ни съучастник. Бях Жулиета, ти беше Ромео. Запалих огън и изгорях в него. След няколко седмици ти казах, че съм бременна, а ти ми подаде пари. Три банкноти по 100 лева. Триста лева -толкова струва нашето нежелано дете. Когато е късно за нежни речи, идва ред на мръсните. Аз съм наивна глупачка, а ти си копеле с късмет! Ненужни думи не мълвях, стисках зъби и мълчах. Мълчах за огъня, горящ в гърдите ми, мълчах за болката, прераснала в безумие, мълчах за вината, разтреперваща тялото ми. Трудно ми беше да приема с разума си случващото се. Как уж ме обичаше, а после се отрече и си тръгна. Отиде си, когато трябваше да си тук. Уплаши се от отговорността и ме остави 17-годишна, бременна, самотна, разплакана, привързана и нуждаеща се. Обезпечил ме финансово, ти се отдаде на своята химера. За кой ли път разбрах, че всичко в този свят е прах и уморени, дните умират във везната на моята тъга. Аз не исках нищо от теб. В този ден те мразех повече, отколкото те бях обичала преди. Времето като вълна изтри името ти от пясъчния часовник на паметта ми. Запомни ме обидена и нещастна, а не щастлива от обещаните от теб лъжи.

           Абсурдно беше дори да си помисля да споделя с някого, че очаквам дете. С какви очи щях да погледна баща си?! Той дори не подозираше, че малкото му момиченце вече е жена, възпитана от ударите на живота. Не казах на никого, за да си спестя множеството съвети, упреци, обвинения и житейски философии. Знаех, че съм виновна, а колкото е по-голяма вината ти, толкова повече те търсят ‘'нарицателно'' с разни думи и обръщения. Но кой може да ме съди, кой би могъл да хвърли първия камък? Само преживяното е наистина разбрано.

          Трябваше да се преборя с вкочененото си чувство за отговорност и да направя аборт. Мразя тази дума (колкото и пъти да я повтарям, не мога да открия никаква харизма в нея), бялата стая с лекари също мразя. Попитаха ме: ''Сигурна ли си?'', отвърнах: ‘'Да'', а мислех ‘'Не''! Не бях сигурна, че постъпвам правилно, не бях и убедена, че греша, но го сторих-тайно, импулсивно и практично. Само за няколко минути грешката беше заличена. Но заличено, не значи забравено. Дори и да изтриеш нещо, винаги ще си личи, че то някога е било там. Макар и за малко, макар и по погрешка. Евтино беше да погубя един живот, преди да го посрещна - само 300 лева. И себе си мразя, изпратих детето си,  неразбрала дали беше щерка или син. Теб също мразя, защото ми даде любов, романтика И НИЩО подобно. Сега съм като къща без хляб, като храм без богове. Отключена е душата ми, отвори се гърлото, стегнато от плача, а викът, изтръгнал се от него, разтвори стиснатите зъби.

           Сънищата разнообразяват нощта на грешния и самотния, но понякога дори и те бягат от мен. Често се събуждам без вяра, случва ми се да сънувам мънички ръчички, протегнати към мен... И пак сълзи. За кой ли път!? Не ще забравя нежеланото дете, не ще забравя как зародената мечта на всяка жена да стане майка, разби мечтите ми. Сега съм променена. Друга съм и съм различна. Преди не знаех, че са сложни правилата на живота, но всяко незнание се заплаща. Съдбата ми каза: ‘'Скачай!'', а аз попитах: ''Колко високо?'' Сбърках хиляди пъти, а сега с всяка сълза и с мрака в някогашните ми кристално сини, непознали порока очи, изплащам дълга си към миналото. Чудя се какво ли си пожелават звездите, когато видят падащи хора?! Всичко отмина като смешен филм, филм, в който само аз се смях през сълзи. А, ти, Любов, не се завръщай вече. Недей! Не искай! Не припомняй! Аз никога няма да съм същата - през зимата увехне ли кокиче, не ще се съживи през пролетта!

П.С - това есе  ми е от по-старите, но реших да го публикувам отново...

© Руси All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Много внушително!
  • Дано времето помогне.Есето е прекрасно!
  • разплаках се ..... мн е тъжно това
  • Чудя се какво ли си пожелават звездите, когато видят падащи хора?!, много ми хареса... наистина, какво ли си пожелават звездите...????
  • Уникална виртуозност на писеца!
  • Благодаря на тези, които са прочели, оценили и коментирали
  • Много силно есе!
  • Начина ти на писане, използваните думи... всичко е толкова красиво и силно изпипано. Мисля ,че си се справила чудесно! Наистина съм на мнение ,че пишеш уникално!
  • много ми харесва, ама наистина много
  • Великолепно есе!Поздрав,Роси!
  • Дааа ... Невероятно е! Когато го прочетох първия път бях зашеметена от искреността ти. Редовно те четях преди и останах много разочарована, когато видях, че си изтрила регистрацията си. Радвам се, че се върна и ще имам удоволствието да те чета отново. Имаш страхотен стил на писане. Успех!
Random works
: ??:??