Маньоври 2) - Загубата като дебит
Ако за редовия човек честа мисъл е несправедливостта, която го спохожда в света, то за психагога подобна мисъл е излишна. Разбирането, че светът е несправедлив, е единствената несправедливост, която съществува в света.
Психагогът – напротив – постига съвършена дисциплина на своята мисъл и никога не си позволя празноволието да обвинява. Защото обвинението в несправедливост поражда един от най-ужасните тирани в човешката душа – недоволството. Психагогията е узнала: няма обективни причини в живота, които да пораждат недоволство.
Психагогът, за разлика от всички други – труженици и предприемачи, подчинени и властници, обикновени жени и редови мъже – влиза във всяка неприятна ситуация с готовност. Съзнанието, че може да се претърпи поражение или някоя малка неизгода, е напълно приемливо за стратегическия психагогически подход. Какво означава това?
Психагогията учи: “на човек му се налага да залага на една карта всичко, само когато дълго време е избягвал да залага изобщо”. Поради непрестанния страх от загуби, се заобикалят ситуации, заплашващи със загуба, а това довежда до окончателната загуба. Също – поради постоянното подбиране на ситуации, които могат да бъдат спечелени (или да бъдат интерпретирани като спечелени), се стига дотам да се “печели” оперативно, на парче, и животът да се доведе до стратегическа загуба.
Обвинението в несправедливостта на света и недоволството, което се изразява с това обвинение, са симптоми на смътното предусещане, че независимо какво се прави, житейският провал тегне винаги с еднаква сила над човека.
Психагогията умее да решава въпроса за натрапливото усещане на социалната душа, че е неосъществена. Решението на този въпрос е в преднамереното включване в ситуации, които затрудняват и могат да доведат до неуспех. Предварителното отчитане на загубата не само освобождава поведението на психагога и разкрива една по-гъвкава деятелност, но и подобно разточително действие с времето създава далеч по-адекватното усещане, че човек разполага с психичен ресурс. А това е нещо съвсем обратно на самовнушената заблуда, че онова, което в тоя конкретен случай губя, е последното, което имам, и затова последното, което губя.
----
Предизвикването на оперативни сложности в рутинния човешки живот може и да доведе до слабости и загуби, но има тактическа ценност. Това е ценността на маневрата: да се подрони веригата от отделни операции по такъв начин, че да се отнеме от тяхната тясна целесъобразност, като общият поток от деяния се подчини на стратегическите цели.
© Едуард Кехецикян All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
"Грифона" заговаря от устите на хората онова, което те не знаят за себе си. По друг начин казано: щом "Грифона" е наблизо, е наивно да смяташ, че си осведомен за себе си по-добре, отколкото той за теб.
-
Много си умен, признавам ти го!
Но пак си спомням за онзи Грифон - Дето говори от устите на хората, пък те и хабер си нямат - оти тъй станА?, разбираш ли значи хъ
) -
Увлече се ти по психагогически действия и желанието за психагогически резултати.
----
Инак - ако психагогът си позволява да сподели какви резултати е постигнал, го прави за да скрие резултатите, които е постигнал. -
Така ...
С първия си коментар постигнах няколко цели, което иде да подкрепи теорията изложена в есето ти. Едната беше - да предизвикам други четящи да влезнат в диалог с говорещия от твое име, след което да прочета до какви заключения това е довело... -
Хареса ми есето само искам да допълня ,че загубата е актив ,но с отрицателна стойност!Загуба -Болка-Урок-Мъдрост!Всичко е въпрос на избор и гледна точка!Да не забравяме ,че целият ни живот е една партия шах и ние сами избираме кога какво да жертваме за да спечелим играта,ние сами избираме как да я изиграенм и колкото повече губим толкова по-добри ставаме или се отказваме да я играем и все някога я губим окончателно,но пък от нашата загуба се научава някои друг и поема щафетата за да я предаде някои ден!
-
Ако наистина смяташ, че си се "навлякъл" с тоя разговор, то е чудно защо се навличаш с допълнителна (и последна) реплика към него. Или може би само моята част от "кореспонденцията" ни те навлича?
Битието не се облича в емоции (както ти не се навличаш с кореспонденция). Битието е емоции.
Но когато на битийстващият му натежат емоциите, той опитва да се хипнотизира с битие, свободно от емоции (по същия начин онзи, на когото му натежи характера на един разговор, гледа да разговаря единствено със себе си и така да освободи разговора от характер).
Ти си създал доброто и злото, никой не те е навлякъл с тях. Нито бог, нито дявола. Ти си навлякъл тях - единият като добър, а другият като зъл. Това е твоят избор, а ти ще кажеш как един избор потвърждава обективността, а не психичността. Нали говорим за избор, а не за отражение?
Какво означава, че психиката е отправна точка за разбирането на доброто и злото? Ако едно нещо вече е подадено (определено) като добро или зло, то вече е разбрано.
----
"Психично" ти звучи несериозно и необективно, щото не искаш да поемеш отговорност за емоционалността си. (Значи ми пожелаваш да съм жив и здрав извън емоционалното си състояние, как става това? Ти и на любимите си хора ли им казваш, че ги обичаш, извън своята емоционалност).
-
Това очевидно ще е послената ми реплика, защото все пак не желая да бъркам върха на моя нос с този на автора на гениалната теория, във връзка с която такава кореспонденция сам си навлякох.
Смисълът, доброто и лошото не са емоционални състояния по простата причина, но далеч не единствената, че нищо от тях не е сътворено на първа инстанция от техния притежател. Дори способността му да облича в емоции битието не е собстевно направен продукт. От тук нататък ако си добросъвестен, следва сам да си направиш елементарните изводи за проницателната страна на доводите ти.
Ако искаш да се разграничиш от нещо, дори от собствения си невинен нос, това означава, че го осъъждаш и то не непременно, защото нямаш изгода да го ползваш или да се приспособиш. Това че имаш избор вече потвърждава обективността, а не психичността на доброто, злото и смисъла. Твоята психика може само да бъде отправна или ограничителна точка в разбирането им. Точно по тази логика впрочем и твоята теория би имала малко универсален смисъл, всяка друга логика я приравнява на кихане породено от емоционалното ти състояние, когато си почесъл носа си та дано Вселената да се завърти по-добре около теб.
Сега да си жив и здрав и всичко най-добро /надявам се извън моето емоционално състояние за да не остане пожеланието ми само празнодумство на психическите ми ресурси и твоето здраве нищо да не ползва от онова, което няма как да притежава със собствените си психични ресурси/! -
Да, безсмислено е да се твърди, че животът извън психичното опосредстване съществува. Нито злото, нито доброто имат собствено битие, което да е независимо от човешката емоционалност.
Обективното в битието на някого се състои в осезаемостта на неговото възприятие и емоционалност. Това как чувствам, тоест моята най-присъща субективност, е действително обективното. Човек има пълен и неограничен контрол върху злото. Достатъчно е да има психагогическата сила да промени отношението си към онова, която смята за зло. Но за това се изисква смислова мощ (психичен ресурс). Наличието на такава мощ се нарича дух.
----
Да наричаш нещо зло - кръста или концентрационния лагер - не означава нищо друго, освен че се разграничаваш от това зло. "Аз не съм (не нося отговорност за) злото", е центрирането на собствения (невинен) нос като центъра на вселената. -
Ако “да бъдеш лишен”, “да бъдеш измъчван” и “да умираш” е въпрос на емоционално отношение, то очевидно животът е безмислица отвъд емоционалното отношение, тъй като можеш да си умреш във всяко емоционално състояние. А ако смисълът е емоционално отношение, то тогава, кое е обективно в битието на някого? Ако човек има ограничен контрол върху злото извън своите емоционални ресурси, тогава и злото принадлежи на обективните субстанции на природата. Ако има обективност със злото, приемането на твоята теория като универсална, а не като ограничена констататция за още по-ограничен брой и видове ситуации, ще означава, че върхът на всеки нос е център на Вселената.
-
Да, Яким, да. Понеже психагогията е гогия, деятелността е нейно ядро; така че психагогията има цел и цели (затова и говоря за стратегия). Разбира се, тези цели са специфични. Не може психагогическа цел например да е “да стана голям писател”, нито пък “просто да бъда писател”, не е психагогическа цел “да съм щастлив”, или “пък да бъда добър баща, майка, син, съпруг…”.
Всяка цел, която формира идентичност, която прикачва към аза предикат (негова определеност) е социална цел (за това се говори в “Психагогията II”). А и друг пример: не мога да кажа “аз съм психагог”, това е напълно социален рефлекс на самоопределяне.
Но пък може да се постави социална цел в психагогически контекст. Аз мога да искам да стана “човек на изкуството”, но никак да не се интересувам от това да бъда такъв; затова и мой психагогически интерес ще е нещо съвсем друго.
Психагогическите цели, от една страна, по начало подронват (прахосват) познатите цели; от друга страна, основен предмет на тия цели е радикалната промяна на съзнанието.
----
Раймонд, ако имаш предвид, че концлагерът е зло, понеже в него има лишения, мъчения и смърт, то “да бъдеш лишен”, “да бъдеш измъчван” и “да умираш” е въпрос на емоционално отношение, тоест на душевност (на психика). Човек е психично същество и възприема, каквото възприема, чрез сетивата си и оценява посредством душата си. Психичният ресурс е капацитетът на душата да понася и да въздейства адекватно.
Да вземем за пример “Човека на кръста”. Доколкото съм запознат Той сам е избрал кръста. Имал е психичният ресурс, наместо да окачестви нещо или някого като зло, да осмисли онова, което Му се случва. Да наречеш нещо зло е просто да се откажеш да разбираш; то е анатемата на ограниченото съзнание. Кръст, болка и толкова – това ли е Христос? Не, това е паническа социална реакция. Всъщност кръстът е спасението. Ето я психагогическата преоценка. -
А ако например човек го пъхнат в концлагер или го ранят по грешка някак или просто го разпъват на кръст,защото от това има интерес някой или някъде, за всичко това с психическия ресурс ли трябва само да се занимаваме? Какво докозотелства има, че злото не е обективна категория в битието?
-
Много важно в това есе ми се струва и затова ще го подчертая, че за да действа така изложената теория човекът трябва да има Цел. Иначе прахосването на ресурса е неизбежно. А може би психагогът не би бил такъв ако няма цел, или греша?
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
