„Представете си” – беше казал Джон Ленън – и написа най-великата мечта. Свят без държави, без богатства, без религии, без ад и рай, без завист и глад. Някои хора биха казали, че сме мечтатели, други – че сме луди, трети – че просто не живеем на този свят. Може би всички те са прави. Сигурно Джон Ленън е бил обсебен от налудничавата мечта за един по-добър свят. Но май със смъртта му, умря и тази мечта.

Като че ли в днешно време стремежът за по-добър свят се свежда до омиротворяване на разбунтували се неамериканци, трупане на капитали по всевъзможни легални, нелегални, морални, неморални, здравословни и нездравословни начини. Войните, новите „Кръстоносни походи” и мисиите сякаш са тук, за да ни покажат, че човешката простотия е единственото безкрайно нещо на тази Вселена. Възможно ли е мечтата на един човек да промени света? НЕ! Абсурд! Дори да е споделена от 100 милиона мечтатели, този блян би просъществувал само на Луната, ако въобще някога отидем там. Възможно ли е един ден да няма войни, капитализъм и религии?! НЕ! Абсурд! Без тях животът ни би бил прекалено...хубав. Възможно ли е един ден бели и черни, богати и бедни, хомосексуалисти и хетеросексуалисти, християни и мюсюлмани да се хванат ръка за ръка, да образуват кръг (а може дори и сърце) и да се преродят на нова Пангея? НЕ! Абсурд! Иска ни се, нали? Може би дори на Джордж Буш би му се искало. Но ние сме хора, живеем на Земята, а основната движеща сила са парите. И докато на единия край на света Рупърт Мърдок трупа поредния милион, в Африка поредното дете умира, защото няма пари да си купи храна. Но въпреки своята бедност, СПИН-а, гладът и некачествената вода тези хора са запазили своята човечност, запазили са корените си, ритуалите и традициите си. Добре, че я има онази група чудаци, наречени антрополози, че да видим какво всъщност се случва по света. Клод Леви-Строс, Бронислав Малиновски и Клифърд Гиърдс са само част от имената на малкото останали истински хора, които като че ли наистина се интересуват от малките хора, обикновените жители на планетата Земя.

            Знаете ли, радвам се, че ги има новините. Така мога да си попълвам тетрадката с рекорди за най-много негативни случи, съобщени за най-кратък период от време. Може би от „Гинес” ще ми се обадят, да публикувам рекорда. Дори и дъждът вече е негативна новина, а поредният спортист, хванат с допинг дори не ни трогва. А вестниците? Какво да кажем за тях? Кой да похванем като за начало? Може би да почнем от жълтите. Или розовите. Или сините. Или каквито други цветове има. Мисля си, всички трябва да се категоризират като кафяви – всичките са осрани.

Къде ни отиде желанието за живот?! Май умря, когато изобретиха автомобила. До толкова сме свикнали с колите, че вече си представяме перфектната среща като хамбургер на капака на „Голф”-а и бърза свирка в храстите. Или пък като средство за избиване на агресия, комплекси и депресии. Но най-вече като най-добрият приятел на човека във войната с природата.

Страхувам се, знаете ли, плаша се от себе си, от това, което съм, от това, което нося като наследство, гени, история. Аз съм човек. Звучи толкова страшно, нали? Ние сме хора, а се държим като безмозъчни камъни и ни е страх от мисленето. Може би защото сме забравили как става, може би защото сме свикнали с автоматизирания си начин на живот, може би защото мозъците ни са деградирали до такава степен, че сме се върнали 150 милиона години назад в еволюцията си. Или може би толкова сме изпреварили времето си, че сме унищожили света и сега започваме наново. Дори и Айнщан го е казал – IV световна война ще се води с камъни и пръчки.

Мисля, че ще продължа да си представям, може би ще заживея в мой собствен свят, може би ще полудея или ще стана просто един прол. Но важното е, че все още живея с мечтата за един по-добър свят. Жалко, че мечтите не се сбъдват. Не и тук, не и сега, не и с нас.