От малка преследвам мечтите си. Винаги съм се борила да съм добра към приятелите си, към мен самата, към родителите си и т.н. Но има и дни, които ме карат да се разочаровам от постигнатия резултат и да започна всичко на ново. Понякога тези моменти ни се струват дълъг период от време, може би тогава, когато почти сме успели да стигнем до края и ето - всичко свършва до там, докъдето можем да се нараним от това, че не сме превзели мечтата си. И в един момент сме на ръба да се откажем от живота си, друг момент - да се предадем, за да си починем и после - всичко отначало. Аз лично стоя и пиша тези безсмислени повърхностни неща, не защото ще ви е интересно и ли критично аз самата мога да кажа, че това цялото е една безсмислена изповед, а защото искам някъде да си излея душата, да премахна лошите си мисли. Ако трябва да опиша как се чуствам: усещам един огромен хаос в главата си. За всяка една моя грешка ми идва да рухна цялата, да започна да плача. Страното е, че намерих сили да се изправя, да стана на крака, да се погледна в огледалото и да кажа: "FUCK YOU", да продължа напред. Сега се опитвам всяка минута да е изпълнена с усмивка, за да почуствам щастието отново. Ето защо - ако сърцето изпитва любов, последвана от щастието, мечтите ще се сбъднат. Колкото и да страдам, аз пак живея. Ако се знае защо страдаме, щяхме всички да сме весели и средно богати и щяхме да живеем друг по-различен живот... (вие решете какъв). Но ето - още не се знае отговорът на този въпрос: ЗАЩО СТРАДАМЕ? Дори и психолозите нямат точна преценка. Някои техни твърдения са вярни, други - не. Всичко се води от някакво определение в една книга. Но дали точна тази книга е толкова реална, колкото нашето щастие или нашето страдание. Ето защо мечтите са там, където е любовта на сърцето. Мечтайте, дори и да страдате.