Минос, царят на Крит
Цветан Бекяров
Веднъж на Крит пролетта пристигна една вечер съвсем незабелязана и щедра. Тя дойде с нас от морето сред топлия и влажен вятър и с пръсналия се навсякъде мирис на сол и водорасли и ранната току-що поникнала зеленина, която за една нощ беше стопила и последния сняг по заоблените върхове на Ираклион. И може би, защото утрото се появи толкова бурно, но и свенливо сред последните въздишки на падналата мъгла, всичко наоколо беше станало някак си радостно и обновено.
Старо и загадъчно.
Пълно с откровение и любов.
Дори и този мой ден, който се втурна отнякъде.
Навярно от изтлелите времена на вековете.
От спомените и изгасналия дим на миналото.
От бъдещето и настоящето, в които последователността на нечии прости и обикновени човешки действия се редуваха със същата простота и красота като тези на годишните сезони.
На младостта и старостта на природата в мен.
От устойчивите навици на морето, което все се връща и все си отива от брега.
Сигурно този нов ден беше ...