Минос, царят на Крит

Цветан Бекяров

     Веднъж на Крит пролетта пристигна една вечер съвсем незабелязана и щедра. Тя дойде с нас от морето сред топлия и влажен вятър и с пръсналия се навсякъде мирис на сол и водорасли и ранната току-що поникнала зеленина, която за една нощ беше стопила и последния сняг по заоблените върхове на Ираклион. И може би, защото утрото се появи толкова бурно, но и свенливо сред последните въздишки на падналата мъгла, всичко наоколо беше станало някак си радостно и обновено.

     Старо и загадъчно.

     Пълно с откровение и любов.

     Дори и този мой ден, който се втурна отнякъде.

     Навярно от изтлелите времена на вековете.

     От спомените и изгасналия дим на миналото.

     От бъдещето и настоящето, в които последователността на нечии прости и обикновени човешки действия се редуваха със същата простота и красота като тези на годишните сезони.

     На младостта и старостта на природата в мен.

     От устойчивите навици на морето, което все се връща и все си отива от брега.

     Сигурно този нов ден беше такъв и за собствениците на магазините и щръкналите по стръмните градски улички хотели.

     За рибарите, които като стара моряшка песен бяха разстлали да се сушат по кейовете разноцветни тънки мрежи.

     Сладко и нежно миришат наоколо вече топлите дворове на къщите с натежали от плод лимонови дървета и със забравения кехлибарен поглед на райските ябълки.

     Глухо отекват стъпките на минувачите по каменните плочи край мраморната статуя на Ел Греко и бронзовия барелеф на Никифор Фока.

Слънцето вече радостно блести и по часовниковата кула и разноцветните стъкла на църквата “Света Екатерина”.

     И изведнъж разбирам, че историята на природата се оказва по-богата от нашата съвременна логика. Надминава всички очаквания на битието, запазила миналото и времето непресъхнали и великодушни към нечии туристически потребности или наивни моряшки мечти.

     Защото над белите прохладни стени на къщите изведнъж бликва звън на църковна камбана!

     Стели се над покривите.

     Размива се в прозрачния въздух.

     В кристалното проблясване на росата от градинските треви.

     И навсякъде се чувства как светът се разтваря, пречиства се и се шири пред тебе.

     Освободен от времето и от пространството.

     Както винаги, откакто съществува земята.

     Стари и забрадени, целите облечени в черно, гъркини се връщат от утринната литургия.

     С полепнал восък по ръцете.

     С вплетения мирис на тамян в косите.

     Вървят към домовете, за да си вършат мирските дела. Мъжете са насядали по столовете в кафенето пред градската градина, бистрят политиката на чаша кафе и без да усещат, съвсем радостно приемат до себе си топлите лъчи на пролетното слънце. Под увисналите клони на съседните кипариси на една пейка са седнали двама млади, които се прегръщат и целуват, без да се интересуват от околните, и нищо по-сладко и по-красиво няма за тях по света.

     А там долу край извитите старовремски арсенали и полуразрушената венецианска крепост, в подножието на червеникавия вълнолом теменужено се плиска водата - тази нежна синева от великото водно пространство на Средиземно море.

     Всеки, който веднъж се е докоснал до достигналата до нас антична красота, си има своя теория. Тя е основана най-вече на видяното, грабнатото макар и за миг присъствие, което впоследствие се появява в интелекта на моряка съвсем случайно, например, докато гледа спусналата се като влажно мляко мъгла над морето или дочува шепота на водораслите, залепнали по борда на кораба, а той все бяга далече напред...

     Тук в Ираклион тази красота е в изобилие сред всички онези оцелели нюанси на заспалата от 1500 години преди новата ера критомикенска култура. Отминала и беззвучна, шлифована от ветровете на времето, тя стои запечатана върху всички тези мраморни колони, амфори и плочи. Градският археологически музей прилича на забравена от детските години на човечеството рисунка, в която всичко е толкова чисто и истинско. В нея липсват може би само хората, живели по тия места. А какво знаем ние повече за тях? Били ли са по-щастливи или по-нещастни от нас, докато са утвърждавали всички онези истини, в които са вярвали?

     Всичко това още по-силно и вълнуващо се усеща само на десетина километра от града, в Кносос - в двореца или лабиринта на цар Минос. Официално дворецът е затворен за посетители. Той се гледа само отвисоко, но дори и оттам сред полуразрушените зидове на тесните улички, които криволичат наистина като лабиринт, се усеща този хилядолетен дъх на стенописите и фреските, приели завинаги любовта на Ариадна към Тезей. Излъчва се онзи тайнствен магнетизъм, който подарява на всеки, посетил тия места, по една частица вечност от историята на земята.

     Гледам оцелелите до нас само три червени колони, разположени пред входа на лабиринта, и си мисля, че Минотавъра - този полуегипетски жрец - е определял психическото състояние на цар Минос, а именно изкривената му представа за властта. От друга страна майката на жреца е Пасифая, а това значи, че тя също е причина за покварата на Минос. Пасифая за времето си се е смятала за символ на грешната любов, на греховното желание и незаслужено господство, тя олицетворява и вината пред жертвения олтар. А нишката на Ариадна, която позволява на Тезей да види отново слънчевата светлина, представлява духовната подкрепа на хората, необходима, за да бъде победено злото по света.

     На връщане от Кносос времето изведнъж се развали. Небето надвисна сиво, сенките на крайпътните дървета изчезнаха и по стъклата на автобуса затропа първият ухаещ топъл дъжд. През пролуките понякога изскача морето, поглежда и прибоят, който контрастно белее по крайбрежните скали. Навсякъде шумят и падат самотни капки, падат като мислите, които все се ронят, все търсят някаква човешка тайна, непозната и желана. Всичко свършва, за да започне отново, както не свършва животът. Защото и той също е едно пътуване из лабиринтите на времето, мамещ странник сред цялото море от открития и надежди.

     Търся ли, търся и себе си в него.

     И онази пътека, която да остане след мен.

     Дано да успея...