И се чудя, когато обичаш някого, но не можеш да му го показваш, какво ти остава? Чудя се също какво е Любовта... Писах преди време есета за нея, изживявах я, възвисявах я, хареса ми, после тя се обърна и ми удари шамар. Явно природата е устроена по следния начин: човек да бъде съден за това, което не е. Чудя се - докато го пиша, мисля ли? Може би ако се бях замислил, нямаше да го напиша, затова реших да действам така, да пиша за всичко, за което мисля. Мисля за нея, боли ме, мисля за... как е възможно да не мисля за нищо, освен за едно? Мисля да помисля върху това - възможно ли е да мислиш за едно нещо постоянно. Но говорех и за Любовта, универсалното понятие, "всичко" или пък "нищо"... и ето пак всичко отиде по дяволите и нищо не разбрах, понеже едновременно мисля за нея, но не мога да мисля за нея, сигурно това е доказателството, че любовта е нещо велико... просто не мога да я опиша явно. А относно мисленето... не мога да си подредя мислите. Защото пиша неща, които може би нямат смисъл, но не съм такъв, един безсмислен... а ти, който четеш това... не ме съди и ти, човече, просто това не бях аз.