Може би
Именно, когато най-малко очаквах, падах многократно. Губех себе си, губех хора. Чупех на парчета света и ги разпилявах навред. Вятърът ги носеше. Пръскаха се навсякъде. После ги търсех. Намирах ги и не исках да са мои.
Хващах се за последната прашинка надежда и възкръсвах с въздишка за нови сили.Чудех се колко пъти човек е способен да се разбие и пак да се събере наново. Едно разбрах. Дори десетки пъти да " падне", след всяко счупване, вече не е същият. И в това е смисълът на болката, през която преминаваме-да се променяме към добро.
Да заобичаме и другото си Аз.
Да се усмихваме, от страданието израстват нови криле.
Откриваме скритите си сили и онази обич, която ни очаква зад ъгъла.
Два силуета, две души обгърнати в мъгла, ала толкова истински и стойностни ,че притваряш очи... и замълчаваш.
Тази любов те запазва и осмисля оставащите дни.
И въпреки дъжда, някак ти е спокойно, уютно, топло, светло, безгрижно...
Може би, защото без тъгата, без пречистването, няма израстване...
… Тих е катарзисът..., сърцето му припява...
Пътят вече е по-светъл, по-проходим, по-верен...
И махам с ръка, докосвам вятъра и танцувам ведро с дъждовните капки..
Като в Рая...
© Ана Янкова All rights reserved.
