Можеш ли да намериш душата ми... когато се губя в мъглата на собствената си лудост... можеш ли да протегнеш ръка и да ме извадиш от езерото на самотата ми... да ме спасиш от самия мен... а аз искам да се погубя... не искам да съм спасен... искам да затъна в тъгата, меланхолията, отчаянието... и всички тези прекрасни багри на разяждащата болка... можеш ли да ме спасиш, въпреки мен... ей така... напук... защото съм ти нужен... защото не искаш мъглата да потуши малката останала искра в очите ми...
Можеш ли да се гмурнеш с мен... студът на душата ми да стане студът на тялото ти... да трепериш, да замръзваш... да не усещаш нищо... и да останеш... да не помръднеш... да понесеш хапещия студ... можеш ли
Можеш ли да изплачеш сълзите ми... да вземеш всяка една от немите ми очи... да ги оставиш да потекат по ресниците ти... можеш ли да вземеш тъгата и да я изживееш... да те погълне... да те удави... да те задуши с риданията си, които да излизат на хрипове през теб... и когато една река се излее о ...