Мразя сутрините!
Уж ставаш рано с надеждата за нещо по-добро,леко замаян и не искаш да пуснеш сънят от себе си.После реалността бавно те настига между първото и второто кафе и те тръшка отново безпомощно на земята.
Ти ли си,там ли си?Дали пак ще се намериш?
Пореден ден на търсене...на себе си.
Виж вечерите са друго нещо.
Притъмни ли се нежно небето,започваш да летиш.
Опияняващото чувство на поредният избутан ден се влива бавно и красиво във вените ти.
Красива е нощта,но и самотна.Омагьосваща с тъмнината си в която си мислиш ,че ще се скриеш,ще те прегърне,ще забравиш всичко.
Но как би могъл?
Бързо се изтърколва и пак идва утрото.
И пак,пак и пак всичко отначало.