Музеи на любовта и нищетата

България, 2006-та
Музеи на любовта и нищетата


Преди десетина дни Централният
универсален магазин в центъра на София или просто ЦУМ-а, познат ни като основно
туристическа дестинация от провинциалните соц-екскурзии в близкото минало, стана
Музей на любовта. Това фундаментално за настоящето дередже на държавата ни
събитие, както се казва, пред прага на влизането ни в Европейския съюз, бе
атрактивната новина за оптимално развличащите ни до тотално разпускане медии. Та
на 13-ти февруари ЦУМ-ът свали интимния свян от “известните хора” на България,
като извади на показ съкрушителните им направо любовни сантименти, белязали пътя
на телесните и душевните им щения. Какво видяхме? Любимото кимоно на Бойко
Борисов, аксесоарите на Радост от “Огледала”, белезниците на Нели от “Туистър”,
шапката, с която медийният експерт Гого Лозанов бил свалял звезди в краката на
любимата си Галя, “керамичното” сърце на Нона Йотова от преди 2500 години, и
естествено, като връх на черешката, в смисъл на валентинка, пистолета на
вътрешния министър Румен Петков, подарен му лично от Андрей Луканов. Всъщност,
последният експонат направо си плаче за един задълбочен психоаналитичен анализ с
оглед на “латентната” връзка и “манифестираното” съдържание, но това е обект на
друг текст. Смисълът на съществуването на музея е в съхраняването и показването
на историята – в документи, книги, архиви, битов инструментариум, постижения на
културата и изкуствата и т. н. По тая логика, музеят може да бъде оприличен и на
една “моментна” снимка – на определена култура, на определена епоха, на
определен исторически период. Музейното в Музея на любовта, открит на 13-ти
февруари 2006 година в ЦУМ-а, в София, в България запечатва за поколенията по
един тъжно-циничен начин сегашността на битието ни – кимона, пищови, белезници и
каменни сърца. Един хиперболизиран вариант на липсващото чувство за реалност на
българския “елит” и невъзможното бягство от реалността на припознаващите го като
такъв. Всъщност, ето и едно актуално, с оглед на съществуването ни , предложение
за създаването на друг музей, който условно, а и безусловно, можем да наречем
Музей на нищетата. В него, сигурен съм, би могъл да се включи с експонати всеки
от нас. Един със сметката си за парно, друг с тази за ток и вода, трети с
“дарението” за “безплатна” операция в болнично заведение, четвърти – с
еднопосочния билет на децата си за Испания... Цинично, но тъжно. Като историята!