На 20
20 години. И четири нощи. Вече.
Имало едно време.
В Америка.
Енио Мориконе.
Нощ без Луна. Черна. Като смъртта.
Дали?
Обичам.
(Не! Укроти пулса. Първо ме изслушай!)
Обичам. Не мразя.
Никого. Всички.
Жива съм.
Щастлива.
По особен начин. Много особен. По мой си начин.
Никой не забелязва.
Никой НЕ ТРЯБВА да забелязва.
Не мога да говоря. Мога да пиша. Но пак не мога.
Не е до желание.
Толкова много време. Измина. Толкова много.
И все още дишам.
Усещам. Празнота. Голяма. Усмивки. Сълзи. Разрошени кичури.
Прокрадна се сянка. Видях я!
Какво всъщност пиша. Не можеш да го разбереш.
Това съм аз.
Неповторимост, незаменимост.
Не.
Всичко се върти в един вечен кръговрат.
Само че къде по-точно се намирам аз в него?
Дали не сам се обезличила?!
Би било… ужасно, трагично!
Дано НЕ!
Цялата тази бездушност.
Тези роботизирани, примитивни, принизяващи се.
Хората.
Те не са животни.
Определено НЕ!
Но защо е това желание за подражание.
На животните.
Живи същества са.
Но са животни.
Това ме изморява.
Може ли да съществува толкова глупост и заслепеност.
Къде са истинските хора? Има ли такива изобщо?
Има!
Искам. Искам Аз да съм една от тях (За теб знам.)
И къде е Той!
Знае, че съществувам.
Усеща го.
В мислите.
Във въздуха.
В слънчевите зайчета.
Короната на някое дърво (Но вече е есен...)
Лъчите.
Вятърът.
Разрошените кичури коса.
Полъхна нежно. Погали ме по бузките. И ми се усмихна.
Аз му намигнах. Разменихме. Обичта. С усмивка.
Не го тълкувай така!
Тук не можеш да подхождаш по този повърхностен начин.
Няма да можеш да доплуваш.
И до мен.
Не питай. Защо? Знаеш. Може да не разбираш. Но знаеш.
А осъзнаването.
Понякога, понякога закъснява. Понякога много.
Направо прекалява.
Виж, има някой, който закъснява повече от мен...
Къде си.
Опиши го.
Отново – Не го тълкувай в този вид.
Помисл`и!
От това имам нужда аз.
А може би мисля твърде много?...
Трудно е. Хубаво. Никога не сам предпочитала леснотата.
Обичаш ли карамел? Имаше една песен "Caramel".
Мечтаеш ли за карамел.
Метафори. Да говоря разбираемо?
Аз не сам разбираема. Просто, лесно разбираема.
Вече веднъж го казах.
Звездите.
Знаеш къде да ме намериш.
Ще можеш ли? Не. Няма. Пътят не е толкова дълъг.
Твърде стръмен е.
Образите се размиват.
Обичам. Думите.
Можеш да изречеш цял поток.
И нищо.
Можеш да използваш Една.
И да победиш.
Не питай какво, кого.
Моментът е достатътечен.
Остави го да прелее.
В Теб!
Гледам, но Виждам. Не гледай така.
Виж!
Красива е.
Нали!
Дори сред подобен безпорядък. Истински безпорядък.
От думи.
Май се завръщам.
Но за всичко е необходимо време.
Умееш ли да чакаш?
Времето, то ще покаже.
Успя ли да го почувстваш?
Допира от нежните струни на арфа...
Прашецът.
Цветният прашец, който се посипва по теб.
От мелодия на флейта.
Потъркай очи.
Истинска съм.
03.11.2003г.
© Палома All rights reserved.
, благодаря ти за милите думи и прекрасните пожелания!
