На Mайка България

Залезът се стовари върху Люлин планина с целия си кървав блясък. На светлината на отиващото си слънце сенките на крановете, с формата на пречупени кръстове, се забиваха в земята. Някъде в далечината се чуваше протяжния вой на линейка. Колоните от коли пълзяха и се извиваха, досущ като огромна метална змия.

Денят умираше.

По паважа бавно пристъпваше млад мъж. Вървеше замислено, без посока. Лицето му бе непроницаемо като каменна маска. Единственото интересно нещо в него бяха очите му. Те бяха будни и изпълнени с живот. Попиваха всичко. Минувачите го подминаваха без да му обръщат внимание. А вглеждайки се в техните очи, той не виждаше нищо. Пустота! Равнодушие! И само някакъв див блясък, първичен – като на животно. Това бяха слепи, невиждащи очи.

Обезличени, заинтересовани само от пари, без ценности и морал – роботи. Притиснато от условия личностното Аз се размиваше и ставаше колективно Ние.

Ние, бедните! Ние, онеправданите!

Където и да погледнеш, виждаш съсипани от живота Ние. Всеки ден едно и също: работа, храна, легло. След време “траурен марш – Шопен”. Диагнозата е ясна - инфаркт или Рак.

Изведнъж със страшна сила на фона на цялата тази мизерия - Те. Появяват се със огромните си Мерцедеси и БМВ-та, контрастират с невероятните си дворци в полите на Витоша. Костюмът на “Армани”, роклята на “Шанел”, златото по врата и ушите - това е визитната им картичка.

И някъде в борбата между “Ние” и “Те” се губи България. Тя вече не съществува като понятие, носещо гордост. България се дефинира само като географско понятие. На границата на Евросъюза.

Минавайки покрай паметника “Левски”, през главата му премина образ - люлеещо се на бесилото тяло – светла коса, изсечено лице, изплезен черен език, под тънки мустачки. В сините очи въпрос – Струваше ли си?

Нощта вече се протягаше с острите си нокти и късаше парчета от деня.

Тъмнината го отнесе на друго място. Стая? Не, по-скоро килия. Голи, каменни стени, а в ъгъла проста, дървена маса. Единствената свещ осветяваше прегърбена фигура, държаща паче перо.

Младежът се приближи. Монахът вдигна глава и го погледна с мътни, уморени очи.

- Паисий... нима на тази България посвети живота и делото си?

- На тази, синко, на тази...

Стаята се отдалечи и избледня. “Нима е възможно?” – мислеше си момчето. На тротоара до него седеше просяк, протегнал костеливата си ръка. Около него се търкаляха бутилки от вино.

И това, ако не е ирония - “Вино и пари – пари и вино.”

Но може би не всичко е изгубено? Може би има надежда? Ето, срещу него върви красива девойка и му се усмихва - предизвикателно къса пола, атлетична фигура. От движението наоколо се отбива кола и спира до бордюра. Беше ниска и спортна. Прозорецът се смъква.

- Колко?

Изшепнат отговор. Нова усмивка, затръшване на врата и писък на гуми...

Мина покрай площад Батенберг... обстановката се смени. Отнякъде гръмна тържествен марш, пукот...

... е налице, с изключение на геройски загиналите...

Напразно!

Всичко се стопи, музиката изчезна, улиците потънаха в тъмнина.

"Да-а-а - мислеше младежът. – Тоз, който падне в бой за свобода... умира и го забравят..."

Беше едва на 20, а Животът бе оставил своя знак върху него - две дълбоки бръчки, вкопани в челото...

“По-добре да се прибирам, че утре рано съм на работа.”

Той се отправи с бавни, отмерени стъпки към дома.

Градът се потопи в крясъка на тишина... скрил в бетонната си пазва дебнещия Материален свят...