Залезът се стовари върху Люлин планина с целия си кървав блясък. На светлината на отиващото си слънце сенките на крановете, с формата на пречупени кръстове, се забиваха в земята. Някъде в далечината се чуваше протяжния вой на линейка. Колоните от коли пълзяха и се извиваха, досущ като огромна метална змия.
Денят умираше.
По паважа бавно пристъпваше млад мъж. Вървеше замислено, без посока. Лицето му бе непроницаемо като каменна маска. Единственото интересно нещо в него бяха очите му. Те бяха будни и изпълнени с живот. Попиваха всичко. Минувачите го подминаваха без да му обръщат внимание. А вглеждайки се в техните очи, той не виждаше нищо. Пустота! Равнодушие! И само някакъв див блясък, първичен – като на животно. Това бяха слепи, невиждащи очи.
Обезличени, заинтересовани само от пари, без ценности и морал – роботи. Притиснато от условия личностното Аз се размиваше и ставаше колективно Ние.
Ние, бедните! Ние, онеправданите!
Където и да погледнеш, виждаш съсипани от живота Ние. Всеки ден ...