И ето, слънцето залезе и две влюбени очи погледнаха към небето. Загледаха звездите в очакването на любимия – колко щеше да е хубаво сега да са заедно. Ах, само да можеше това да се случи, колко щеше да е щастлива тя. Но не - него го нямаше, той беше далеч от нея. Те не се бяха виждали скоро и вече едвам издържаха.
Двете сини очички продължаваха съсредоточено да гледат в небето, да следят блещукането на звездите и да копнеят за едно докосване, за една нежна целувка. Та тя не можеше и една секунда да издържи без да го усеща. Сега живееше сякаш без въздух. Единственото нещо, което я държеше жива, бяха чувствата. Само мисълта за него поддържаше туптенето на сърцето й.
Ах, никой не е успял да разгадае любовта. Това е нещо, което може да направи някого „най-щастливия човек на света”, но може и да го накара да помръкне в тъга.
И ето, така продължаваха да си мислят двете очи – за момчето на мечтите, за изгубените часове в чакане, за желанието да бъдат милавани и целувани, за любовта, за красив ...