Най-добрата любовница
Изкуството трябва да е като най-добрата любовница - всичко. Да го пиеш сладко като червено вино, да изгаря устните ти като евтина ракия. Най-добрата любовница - най-големият ти грях, онази изваяна фигура, която е прелъстила цялото ти съществувание, изгаря те, гласът й в съзнанието ти те буди нощем. Най-добрата любовница - тази жена с очи на дете. Извикано видение с душа на ангел. Тя въплъщава крайности в себе си и ти се луташ между тях, заслепен, опиянен, прелъстен, безмълвен, покорен, безсилен и толкова влюбен. Тя те ранява и те възражда. Стъпква те и те обновява. Тя е най-големият ти враг и единственият ти пристан. Никой друг не те е карал да страдаш така, за никого не си плакал толкова, но с нея се смееш истински, живееш истински. Мразиш себе си и обичаш, обичаш нея.
Какво е изкуството, ако е само черно-бяло? Какво е, ако е изпъстрено в безброй нюанси? Еднообразието убива, изстисква, пропилява.
Трябва ли поезията да говори само за разбити сърца? Само това ли сме ние? И само радост не сме. Не само идеалната любовница - човек трябва да събира всичко в себе си. Това, че нещо е различно, не го прави по-добро или по-лошо. То просто е друго. Всички са различни. Едни обичат да рисуват хора, други - поля. Едни пишат за любов, други - за смъртта. Едни обрисуват красотата, други - мрака. Всеки описва нещо. Но всички заедно разкриват живота.
Търпимост, разбиране, истини, лъжи, самозаблуда, поощрение, опрощение, черно-бяло, цветно, любов, омраза, поезия, проза, приятелство, спокойствие, сърцебиене, тишина, тържество, безмълвие, ехо. Трябва ли да избираме само едното или само едните? И не просто трябва да виждаме по-далеч от самите себе си, трябва да виждаме периферно, да поглъщаме всичко отвъд.
Стих, пейзаж, приказка. Изкуство - най-добрата любовница. Да заспиш, притиснат до нея, пленен от наслада, без да не знаеш какво ще бъде утре, какво ще ти даде. Но да тръпнеш в захласнато очакване.
© Нати All rights reserved.
