Вървейки из прашните улици на всекидневието и дишайки аромата на мъглите, и спъвайки в разместените сиви плочки на тротоара, и губейки вярната посока и на хода си, и на мислите си и на целия си свят, се случи нещо. Не толкова неочаквано, колкото изненадващо. Защото аз чаках промяна, чаках я като дете със счупен крак, което брои дните до свалянето на гипса и тревожно си мисли: "Дано е зараснал правилно!". Чаках нещо да се случи, да разтресе спокойствието на деня, да пламне като живителен огън, от който се ражда феникса, да повдигне това сиво, синкаво-сиво, болезнено сиво наметало, което покриваше света ми. Чаках и се надявах "да е зараснал, както трябва".
Чаках! Колко съм била глупава?! Гипсираното ми очакване ми се подиграваше от болничния лист. Чаках! Безумно, нерешително същество, което така беше привикнало със сивота, че беше станало част от безименната ù приказка.
Чаках и носех в себе си жестокост и луд гняв към тези, които не разбираха моето чакане. А аз бях с гипсирано крило - ка ...