Apr 23, 2011, 5:14 PM  

Намразихме се... 

  Essays » Personal
1595 0 4
6 мин reading

                                                           

                                                           Намразихме се…

                                                          (Hate with an ex*)

 

              


           Намразихме се… Не мога да повярвам, че човек може да стигне в такава „дупка” с някого, когото е обичал някога. И не просто е обичал, а вероятно е обожавал, и когато се разделите, все пак оставате приятели, които дори са много близки. Какво се случва след това?? Как успяхме да се намразим, как забравихме колко се обичахме, как останахме без предишните си чувства? Любовта изчезва, но нали бяхме приятели, нали се смяхме заедно, нали се грижехме един за друг, а сега изплуват само отрицателни емоции, раздразнение, антипатия, дори омраза. Дали някога съм си мислела, че ще мразя човека, за когото дишах, за когото живеех, мистър „Х” - дефиниция на женската мечта, перфектното момче за всяко момиче, момчето, което съчетава в себе си точните черти, доза усмивка, ¼  златно сърце и супена лъжица чар. След, разбира се, дългата връзка и последвалото прекрасно приятелство, което стана свидетел на множество забавни, искрени и уникални моменти на чиста връзка, последваха и редица усложнения. Двамата знаеха, че всичко е свършило, но когато си близък толкова много с някой бивш, едва ли е възможно да ти се размине, без отново да погледнеш назад. Може би дори за секунда, но тя се замисли за старите дни, за моментите, когато „Х”-ъра я закопчаваше в суитчера си, държеше я, сякаш никога няма да я пусне и я целуваше нежно по кожата. Да, това са моментите образец на най-чистата любов, на съвършената връзка, на истината, останала в миналото. Но тяхното припомняне са секундите на вредно колебание, секундите на грешна равносметка, секундите, в които се отвори нова вратичка в сърцето ù. Момичето с кафявите очи се замисли за чаровния „Х”-ър, и не просто като приятел, а като ново начало, стоящо в центъра на отношенията им, като реална възможност.

           Страх – дума, която рядко се подценява от човешките индивиди на природата, но всъщност страхът не е ли прекалено прехвалена емоция, която уж ни предпазва. „Страх лозе пази”*- дали? Вярно е, ние хората трябва да се пазим, защото докато черният ни дроб може да се регенерира, то сърцето ни е прекалено ценно и необходимо,  за да бъде изгубено в една битка. Но ако всеки път слушаме страха, с цел да се защитим от страданията, какво се получава с бъдещето - една празна приказка без happy end*, а само остаряване в самотното легло. Да бъдеш смел не означава да не те е страх, защото неизбежно всички ни е страх, означава да се изправиш пред предизвикателството, независимо от този страх. И докато дамата с голямото сърце беше готова да е смела, то издигнатият на пиедестал принц се оказа по-страхлив и от жена, изправена пред проблема на остаряването. Изведнъж пред очите на момичето „принцът” започна да пада от пиедестала, да пада, да пада... да пада, докато не стигна дъното, но това не беше краят, пропадна още и сега дъното за него са небесата, а той потъва в бездна, от която няма да излезе. Сега момчето- мечта е толкова малък в нейните очи, даже с микроскоп би било трудно да го види, нищо не остана от него… само сянката от спомена.

          Смелото момиче, което отчасти дори не е много смело, просто обича толкова силно, все едно е откраднала любовта на целия свят. Затова мога да обичам така. Една любов вероятно незаслужена, но въпреки това факт. Можем ли да спрем да обичаме само защото са ни разбили сърцето? Не… Именно затова и тя не може да спре да обича или поне в този случай би рискувала поне заради спомена от любовта. Miss „Х” не беше влюбена отново в принца, но го обичаше и беше сигурна, че ако отново сподели дните си с него, любовта ще е първото нещо, което ще се върне „през вратата”. Виждайки възможността от старата любов да стане нова, дамата на нашата история разбра, че принцът няма да се върне, той беше прекалено далеч в неговото царство на свобода и безсмислие. Там той царуваше безпощадно, захвърляйки всичко онова, което може да има - топлите ù кафяви очи, допира на меката ù кожа, нежността на устните ù и целувките, запечатани в миналото, които по негови думи са парченца от Рая. Какво тогава го спира? Страхът… От старите спорове, от болката, преживяна първият път. Може би има право да се страхува, но когато се обърнеш след 5-10 години и помислиш за изпуснатия шанс, за момичето с райските целувки, няма ли да съжаляваш? Няма ли да боли... Мен няма да ме боли. Аз бях готова да бъда с теб, да ти дам любовта на целия свят, да ти дам себе си. Аз няма да страдам. Аз няма да съжалявам. Аз бях там, ти си отиде.

          След прозрението в тъмнината тя реши да забрави, да отдели съзнанието и сърцето си завинаги от него. През целия интервал време от раздялата им досега двамата бяха разделени само статистически, реално обаче никога не се оставиха един друг. Може би това е грешката на цялата история и неминуемо fairytale gone bad*. Момичето с кафявите очи проведе болезнения и идеално аргументиран разговор с него - защо не трябва да общуват повече. Предполагам всеки от вас знае какво е да имаш в главата си перфектния разговор, който обаче при провеждане излиза нещо от типа на: „блябяля блябля бляба”. Но този път разговорът бил точно това, което тя си представяла. Доказателствата на тезата ù, обясненията, всичко било като по ноти. Мистър „Х” разбрал, естествено не се съпротивлявал, бил примирен с това да я загуби, вероятно завинаги. Такъв ли човек искаме до себе си… който се предава пред страха, който е готов да загуби, който напуска кораба, когато потъва? No 10x, i can do better*. Накрая се намразихме… намразих страха у него, намразих личността, в която започва да се превръща, човекът, на когото не му „пука”, намразих липсата на топлина в гласа му. Не очаквах. Изненадана съм. Да си обичал толкова някого, да сте си близки, да се усмихваш, когато и той, да те боли, когато и него, да плачеш, когато и той… а после да го намразиш. Няма знак в българската граматика, който да опише чувствата ми в момента. Удивителният не може да се доближи дори малко до емоцията, която искам да изразя. Това не е разочарование, не е учудване... а нещо много по-шокиращо и силно, вероятно трябва да се измисли нов термин за глупаците, които имат способността да трансформират любовта в омраза. Намразихме се… И съжалявам, че те мразя, защото боли да мразиш толкова силно, колкото си обичал, защото е неестествено, защото те обичах. Но когато нещата се случват и времето тече, колкото и да иска човек, понякога всичко е извън контрол и дори не разбираш кога си в позиция, от която няма връщане назад. Ти забрави любовта, нежността, близостта и остана сам, мен там ме няма. Не игра и въпреки това загуби.  Времето ще мине и ще се забравим, но вероятно още ще се мразим.

 

*hate with an ex- омраза с бивш (англ.език)

* „страх лозе пази”- българска поговорка

*happy end- щастлив край (англ.език)

*fairytale gone bad- приказката свърши зле (англ.език)

*no 10x, i can do better – не мерси, мога да се справя по-добре (англ. език)

 

© Лора All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • хихихи.. По добре така от колкото винаги да остане нещо недоизказано и някой да страда докато гледа щастието на другия .....Въпреки, че обикновенно не мисля така .. Май е по добре всичко да свършва така като трябва да свърши ....
  • мерси : }
  • много е хубаво браво!
  • Много ми хареса ! Поздрави : ) !
Random works
: ??:??