Не е ли най-трудната любов-нашата?
Така ми се плаче, че чак ми е смешно... Дали това не е симптом на полудяването? Странно бавно тече времето, все едно нещо да се случи чака. Не мога да го разбера... Никого вече не разбирам. Спусна се тежка,черна стена между мен и сърцето ми. Накъсана съм на парчета сякаш.
Но с кого да споделя,болкатаq пареща отвътре? Дали няма да бъда досадна или егоистка, да крада на друг времето за моите проблеми?
Мислех,че с теб се разбираме вече... Да, странно звъчи, но е така. Помислих, че свършило е кошмарното време, което ни теглеше все към пропастта... Мислех си... но само с мисленето си останах, явно. Как ли другите хора намират начин да споделят и бъдат разбрани, да страдат, да се гърчат от болки, но после всичко да отшуми, сякаш никога не е ставало толкова лошо... Но не и при мен... Не и при нас... На приливи и отливи е любовтта ни, сякаш сме прокълнати от Дявола...
Сякаш сме земята и небето, които се сливат, но в далечината пред погледите. Иначе, както денонощно се "гледат",вероятно са влюбени, също като нас двамата, но виж... не могат да са заедно... А нас със теб ни събра съдбата. Живота сякаш и той ни "подаде ръка". Бог, с и заради любовта ни събра... (Благодаря му всеки ден за това, там, вътре в душата си.) Но в действителност сме на "периоди"... На какво ли се дължи това? Изпитах всичките методи, които ми роди ума, а за четири години, помисли си - толкова бяха много... И пак стигаме до един и същи кръстопът: "Кой път сега да хвана - на хубавата реалност или на любовта с любимата/любимия?" Избираме все втория и така преодоляваме трудностите и перипетиите в живота!А той, живота, е пъстър, с изненади - ту хубави, ту лоши. И уж постигнали сме нещо отпреди, когато сме засягали някои въпроси, но когато пак изплуват на повърхността и отново застанат между нас, ние започваме все от самото начало!!!
Не е ли най-трудната любов нашата?
© ГАЛИНА ДАНКОВА All rights reserved.
