Вярваш ли? Вярваш ли, когато цялата ти хармония се обърне, че има поне едно
нещо, в което си заслужава да се вгледаш? Вярваш ли в истината, докато виждаш
как всичките ти илюзии са една лъжа? Когато единственото, което забелязваш е
гърба на някой твой приятел, същия човек, на когото си се доверявал през
последните години, а сега той те задминава без дори да те поздрави, сякаш не те
е познавал... Вярваш ли в Бог, гледайки кървавите картини по време на вечерната
емисия новини? Всъщност редно е да си зададеш въпроса дали вярваш в себе си.
сещал ли си момент, преди който, цели дни, месеци, години си тръпнел, мислел си,
че този момент ще се запечата завинаги в живота ти, като най-хубавия ден и
когато най-накрая настъпи, ти бъдеш отхвърлен, забравен, поруган? Има ли слово,
в момент когато имаш в ума хиляди изречения, но не можеш да ги изречеш? Искаш да
кажеш нещо, но не можеш да се сетиш за думата, с която се опитваш да го изразиш.
Опитваш се да изкажеш своята любов с думи, но единственото, което успяваш да
направиш е една почти безчувствена целувка, един леден допир. Вярваш ли в
изкуството, докато вървиш по булеварда и виждаш само сиви картини? Разни хора
отминават, блъскат те, коли шеметно преминават покрай теб, а ти се опитваш да
скриеш сълзите на своята мъка от чуждите погледи. Вярваш ли в щастието, докато
изпитваш само страдание? Заглеждал си се, предполагам, хиляди пъти в чуждите
лица, опитвал си се да вникнеш в техните души. Всички изглеждат толкова вглъбени
в проблемите си, толкова изстрадали, борещи се с живота, с мъката и болните си
амбиции за по-добро бъдеще. Ти си такъв, какъвто искаш да бъдеш, нищо повече;
Вярваш ли в детската невинност, докато гледаш заглавието на поредния вестник,
съобщаващ ти за младежа-убиец, намерен по отпечатъците, които е оставил по
накълцания труп? Ти чувстваш ли си свободен? Свободата е да притежаваш. Та,
по-дяволите, дори собствената ми мъка не е моя... Жалко е да се наричам човек,
жалко е да съм част от тълпата; грозно е да съм модерна, грозно е да съм
истинска... Защото истината не съществува. Мразя хората, мразя теб, мразя
всички, които се опитват да ми казват каква трябва да бъда. Същите тези, които
вярват в нещо... В Болката... Тя е единствената константа, която ми показва, че
съществувам... между чуждите амбиции и обществената воля. Но всеки глупак би ти
казал, че болката не е част от теб... но Тя е твоето осъзнаване, че си реален.
Толкова колкото е реална измамата. Част от поредното семейство, гледащо все
същите предавания, както всички останали. Просто си поредното зъбно колело от
обществената машина. Не искам да вярвам в нищо, не искам да виждам чуждата
болка, не искам да чувам чуждия плач, не защото ме е страх от същото, не защото
бягам от него, а защото все още не искам да се осъзная като човек. Същите тези
Както имам нужда аз, както имат нужда всички. А ти вярваш ли в нещо, което не
съществува? Помисли!