Не посягайте на душата ми
Аз не искам да пиша правилна поезия. Искам да пиша своята такава! Единствено и само това.
Това есе, или каквото ще да е, е като много други публикувани, в които авторите разкриват своите възгледи за любовта, живота и прочие още теми, свързани с техните разбирания. Аз просто избрах да говоря за поезията, и то за тази, която аз създавам (а доколко е поезия, е друг въпрос), по своите правила и възгледи за творчество.
Не веднъж са ми давали (непоискани) съвети, как правилно да структорирам творбите си. Но те са мои! А аз си имам свои виждания за правилно и неправилно, особено когато се касае за мен самия.
Какво значи правилно, когато става въпрос за поезия? Консервативното виждане е възпитано в едни закони, според които стихът трябва да следва, като визия, едни строго регламентирани коловози.
Е, моят влак е различен. Той е леко чалнат, да не говорим, че вместо по релсите, обича да пътува сред облаците. Облаците на вътрешния ми небосвод. А той не обича стандартите!
Та да мина към главното, което било най-важното във всяка ситуация. Когато пиша, обикновено съм се отдал на това изцяло. Тогава изключвам сензорите си и се оставям на вълните вдъхновение. Творбите ми се нижат по свой път, без да признават обаче гравитацията на правилната поезия, а са... каквито са... И когато вече са в поредната тетрадка ето, че аз случайно (или не) я отварям. Избирам нещо и го пускам, където реша. Обаче никога не сядам да редактирам! Да, лека корекция, дума тук, тире там, може, но дори и безумно рошав да е един стих, не го подстригвам. Не искам да го подлагам на пластични операции, според чужди ми стандарти.
Да, ако го направя, той ще добие правилна форма според мнозина, но ще загуби моят отпечатък в себе си... Ще изчезне връзката с онзи миг на вдъхновение, в който съм го писал... Ще се превърне от лично творчество, в продукт, съобразен с догматизма, в който аз не вярвам!...
Принципно винаги гледам съдържанието, не опаковката, и тези мои виждания неминуемо се отразяват и в творчеството ми. Нека всеки пише, както иска и разбира. Не казвам на никого, че моят начин е правилният, но и не искам да ми казват, че да бъда себе си, и то в своето творчество, е едва ли не, грешно. Рошав, бодлив, мутирал дори в чуждите очи, моят стих си е лично мой, и присъствието ми е най-силно там, където (може би) са неговите недостатъци...
Като следствие от това, първото което откривам в чуждите творби, е съдържанието. Не ме интересува външността, формата, към кой вид поезия е! Тези подробности ги оставям на специалистите, или на тези, който имат за идол в очите си, точно тях. За мен няма ли душа, дори и визията да е по всички писани и неписани канони, не може да ме докосне! Това е моята позиция, продукт на субективизма и ограниченията на моите разбирания.
Естествено, открия ли богата душевност, в излята форма, то удоволствието да пипивам поезия си остава, но второто го приемам само, като бонус, а не като параметър, влияещ на оценката ми върху прочетеното. А тя се оформя от съдържанието!
Но да се върна към разсъжденията си по темата за моето писане. Стиховете ми, това съм аз, затова и не обичам, когато посягат към моята душа. Приемам доблестно критики за съдържание, тема, послания, тоест, относно същността на творбата, но не и такива поучения, как да пиша правилна поезия. И то правилна по чуждите стандарти и стереотипи, но не и по моите такива, когато се касае за собственото ми творчество.
Моля ви, не посягайте на душата ми!
12.07.2019.
Георги Каменов
ПП
Едно излишно (надявам се) уточнение.
В творбата е подчертано не веднъж, че това са мисли, свързани с моят път на усещане за поезията. Съответно гледната ми точка си остава единствено плод на моят субективизъм. Него пък не натрапвам на никого, нито имам претенциите, че е единствено правилен! Уважавам чуждите разбирания по темата. Не търся конфронтации! И няма да влизам в подобни!
Благодаря предварително за разбирането.
© Георги Каменов All rights reserved.
