Не всеки разбира поезията.

Не всеки може да чете сложни изречения, между  чиито редове се крият непредвидимо обикновени и прости думи. 

Поезията е най-чистата и преднамерена форма на изповед.

Тя прави човека това, което е.

Тя сваля всички маски и изобличава душата в нейната грозна, неприемлива голота.

На това е орисана поезията… търсене на истинност и усещания.

Хората твърдят, че най-грозната форма на човека е разсъблечената, гола фигура.

А не е ли това естественото ни състояние?

Не трябва ли да бъде това?

Цялата истина…

да тежи…

И горчи.

Оголена.

Но и също толкова истинска.

А сме едновременно толкова облечени...

в поезия.

И сме загубили сетивата си.

Някъде...

Отдавна… сме слепи за нея…

Нашата... личната… изповедната

Поезия.

А я вдишваме, издишваме, усещаме …

И толкова дълбоко чувстваме…

И ни е страх.

Да я пишем,

да я мислим,

да я творим.

А ни е всичко.

Животът.

Същността.

Толкова е свободна

и толкова поробена…

Но е чиста.

Кристал.

Преоткрита истина.

Тя е съживяване.

Полъх жизнен и прераждане.

Трепет.

До цяло изтръпване.

И остава следа.

Белег.

Жигосва те.

Ти раната си искаш да споделиш.

И я препредаваш.

Но е трудно с нея да се разделиш.

И тя е в тебе.

Лична истина една.

И чете се.

Препредава.

От ръка в ръка.

Някои бързо преминават

през редовете на твоята душа.

Други пък на първи ред изтръпват

с нетърпеливи сетива.

И искат още.

От извора на твоята душа.

Поемат капка подир капка.

Падат опиянени.

Пияни…

Без да са отпили дори

малка,

безобидна

капчица вода.

Това е поезията.

Не всеки я разбира.

Тя е индивид.

Не е за масата.