Не всеки разбира поезията
Не всеки разбира поезията.
Не всеки може да чете сложни изречения, между чиито редове се крият непредвидимо обикновени и прости думи.
Поезията е най-чистата и преднамерена форма на изповед.
Тя прави човека това, което е.
Тя сваля всички маски и изобличава душата в нейната грозна, неприемлива голота.
На това е орисана поезията… търсене на истинност и усещания.
Хората твърдят, че най-грозната форма на човека е разсъблечената, гола фигура.
А не е ли това естественото ни състояние?
Не трябва ли да бъде това?
Цялата истина…
да тежи…
И горчи.
Оголена.
Но и също толкова истинска.
А сме едновременно толкова облечени...
в поезия.
И сме загубили сетивата си.
Някъде...
Отдавна… сме слепи за нея…
Нашата... личната… изповедната
Поезия.
А я вдишваме, издишваме, усещаме …
И толкова дълбоко чувстваме…
И ни е страх.
Да я пишем,
да я мислим,
да я творим.
А ни е всичко.
Животът.
Същността.
Толкова е свободна
и толкова поробена…
Но е чиста.
Кристал.
Преоткрита истина.
Тя е съживяване.
Полъх жизнен и прераждане.
Трепет.
До цяло изтръпване.
И остава следа.
Белег.
Жигосва те.
Ти раната си искаш да споделиш.
И я препредаваш.
Но е трудно с нея да се разделиш.
И тя е в тебе.
Лична истина една.
И чете се.
Препредава.
От ръка в ръка.
Някои бързо преминават
през редовете на твоята душа.
Други пък на първи ред изтръпват
с нетърпеливи сетива.
И искат още.
От извора на твоята душа.
Поемат капка подир капка.
Падат опиянени.
Пияни…
Без да са отпили дори
малка,
безобидна
капчица вода.
Това е поезията.
Не всеки я разбира.
Тя е индивид.
Не е за масата.
© Вилияна Мутафова All rights reserved.
