Свалих маската... но когато бях сама. Но дори и да съм сама, понякога си оставам с нея.
   Носим маската, ухилена, лъжовна... Тя засенчва нашите очи и скули. С разкъсани  и кървави сърца се смеем и учтивости едва мълвим...
    Свалих маската... А какво намерих?! Развалина, пушек от разруха, мирис на страх. А очите ми блестят, но някак по-различно, с фалшив блясък. Нужна ми е подкрепа, душата ми е гола... за да не показвам слабоста си, тази слабост, която ме изпепелява вътршно, и слагам тази проклета маска с хиляди лица, а сърцето ми -жива рана, която продължава все така силно и тъжно да бие.
     Използваме маската всеки ден, всеки час, всеки миг. Всички, с определена цел, а някои дори без точно определена причина.
      Но тази маска предпазва ли ни или ни наранява повече?! Издига ли ни по-нагоре в обществото, в очите на познатите ни или непознатите? Носи ли някакво удоволствие или удовлетворение, че се представяме за такива,  каквито не сме всъщност? Толкова много въпроси и още толкова размити и объркани от съзнанието ми отговори.
       Маската, която си слагам всеки ден, от отварянето на очите ми, е на безгрижно младо момиче, пълно с енергия, щастливо... А дали е така?! Понякога и аз не мога да си отговоря на този въпрос, но със сигурност този фалш, както ме предпазва, така и ме наранява. Но предпочитам сама да се наранявам по този начин, отколкото да допусна някой друг да го направи и да подрони малкото ми останало достойнство.
          Хората, които слагат маски, за да се издигнат в йерархията или в очите на даден човек, също са измамни, но с дръга цел. Целта им не е да се предпазят, а да излъжат, за да постигнат поставените от себе си върхове.

      ... И отново съм сама, изпаднала в ненужна депресия, която ме съсипва бавно, но сигурно. Свалям маската,  с която цял ден съм била. Поглеждам се в огледалото и -нищо... поглеждам се и вътре в себе си, и пак - нищо... И в този момент мечтая да седя спокойно на брега на океана, с вятър в косите... да избягам от утрешния ден...

          Никой не знае за маската ми, освен един човек, човек, в когото наистина вярвам и на когото единствено се доверявам, защото той свали своята маска пред мен и ми даде кураж и аз да направя същото. Единсвено с него се чувствам добре, когато съм без маска. За съжаление съдбата ни е разделила още преди да се срещнем... но сега той е винаги с мен и така завинаги ще остане в сърцето ми, като лек за живата ми рана.

            А маската... да, тя ни е нужна, на всеки един от нас. И дори да не искаме да го признаем, е така, и рано или късно всеки надява фалша, и тръгва по своя  път с надеждата, че няма да кривне някъде настрани и да разкрият тайната му, а именно - фалщивото лице.