Непокорната
Каква гореща и непокорна истина! Вдигам обгорената си ръка. Цепя
сгъстения и душен въздух. Разпръскват се безброй облаци: в тъмносиньо, лилаво, розово, сребристобяло и потъват в бързия на дните ми.
Опитвам се да ги разгранича, да ги уловя, да ги впрегна, да им заповядам: „Хей, вие тъмносини и тежкоопашати дяволи, оседлайте черните си арабски коне и тичайте в галоп! Тичайте, тичайте, тичайте още по-бързо, още по- стремглаво, още по-далече!Скрийте се зад завоя, зад върха! Изчезнете зад хоризонта!”
Какъв е този оазис сред пустинята? Каква е тази примамливо пееща вода?Къде са пътеките? Къде са чистите пътища, които водят към моята истина? Не! Нямя да да ме измамите. Розовоизмамни миражи, вървете си! Ето сребристосините мачти на млечнобелите кораби, които бързат устремени към мен. Да ги посрещна ли? Да тържествувам ли? О, обещаваща белота, в тебе се крие моята истина. Елате! Аз ви очаквам...
Но защо така се наелектризира просторът под тях? Защо внезапно притъмня? Оранжевочервен ...